Бърнаут синдром. Тоталното емоционално и психическо изтощение от упражняване на даден вид дейност. Терминът придоби популярност в последните години. Не че преди това не е съществувал, просто отскоро започнахме д му отдаваме дължимото значение. Само че сме свикнали да мислим за работа, офис, професионално напрежение, стотици мейли и десетки телефонни обаждания, когато чуем думата „бърнаут“. Родителите обаче също често страдат от симптомите на същия синдром.
При родителите прегарянето може да бъде разпознато по няколко признака – физическо и психическо изтощение, загуба на ефективност и на удовлетворение от родителството, и, не на последно място, емоционало отдръпване от детето или децата.
Ако два от трите симптома се проявяват тежко и отчетливо, те са достатъчни, за да бъде квалифицирано състоянието на човека като бърнаут.
Най-често състоянието се наблюдава при родители, повече при майки, след преживяване на един или повече от следните проблеми – тежка бременност и раждане с усложнения, при затруднения с кърменето и захранването, при отсъствие на другия родител (поради раздяла, емоционално отчуждение, често пътуване, връзка от разстояние), при липса на хора, които да помагат с отглеждането на детето, при две или повече природени едно след друго деца, при нужда родителят да съчетава стресираща работа паралелно с отглеждането на детето.
„При първото раждане имах тежък кръвоизлив“, разказва Петя. „Бебето плачеше по цели нощи, изобщо не успявах да се наспя, ситуацията се поуспокои, едва след като навърши годинка.“ Тогава майката започва да тренира нощем, докато всички почиват, за да може да се върне постепенно към воденето на тренировки. Скоро след това обаче със съпруга ѝ решават да имат и второ дете, надявайки се, че всяко бебе е различно и то ще е по-спокойно. Месеци по-късно Петя отново се оказва в същата ситуация, само че трябва да се грижи и за по-голямото детенце, което все още не посещава ясла или градина. По време на една от командировките на бащата, когато тя е сама с децата, Петя се усеща на предела на силите си. Тя описва случилото се по следния начин: „Полегнах за половин час, и успях да стана отново след седмица. В следващите два-три месеца чувствах, че присъствам само физически у дома, но умът ми не е е там, и емоционално просто ме няма.“
От началото на пандемията насам бърнаутът при родителите зачестява.
Особено при тези от тях, които остават у дома принудително поради затваряне на частни бизнеси или загуба на работа, а децата им също са лишени от възможността да посещават детски заведения или училище.
Радостина, която е все още в изпитателен срок като маркетинг експерт по време на първия локдаун и губи позицията си поради оптимизация на фирмения бюджет, е един от тези родители. „Стана ми неприятно да бъда с децата, вече не можех да вляза в техния свят“, споделя тя с молба истинското ѝ име да остане тайна. „Исках да правя всичко друго, освен да прекарвам време с тях. Грижех се за семейството си на автопилот, защото трябваше да се направя, че всичко е наред. Само че не беше, не усещах нищо, никаква емоция и привързаност, освен може би когато им пожелавах лека нощ вечер.“ Ежедневно си обещава на другия ден да се държи по-топло и по-адекватно, но идва следващият ден и чувствата ѝ не са се променили.
Контрастът между предходното и настоящото родителско поведение е най-ясният признак за разпознаване на бърнаута.
Терминът не може да се приложи към състоянието на хора, които изначално са били отчуждени родители, например. Психотерапевтите наблюдават синдрома на прегаряне при хора, които се свързват с тях, за да разрешат проблеми с децата си и да се погрижат по-добре за тях, а след време започват да говорят единствено за себе си и за своите предизвикателства.
Родителският бърнаут е идентифициран за пръв път през 80-те години на миналия век, но никой все още не се е занимавал сериозно с проблема, освен за проучвания сред родители на тежко болни деца. Настоящата хипотеза на учените е, че синдромът винаги е съществувал, но не е бил феномен, на който да се обръща внимание, или пък наистина не е бил широко разпространен.
Днес това вече не е така.
Разпространението се оценява на между 1% и 30% от родителите, в зависимост от страната. Във Франция например се среща сред 6% от родителите. Рязкото увеличение се дължи на някои промени през втората половина на XX век, свързани с генералната концепция за родителство и все по-широкото навлизане на жените на пазара на труда. Съобразно Конвенцията на ООН за правата на детето от 1989 г. родителят вече не се налага, не е авторитарен и доминантен, а се превръща в нещо като настойник и наставник, който подкрепя детето в развитието му, без да го определя. Родителите от XXI век са по-наясно със своите отговорности от всякога. Този натиск, съчетан с култа към родителски перфекционизъм и взаимното критикуване между родители правят това да отглеждаш дете по-психически натоварващо от всякога.
Днес границите на позитивното родителство не са напълно изяснени, плаващи са. Налице е дисонанс между идеята да си мил с детето, зачитайки личността и желанията му, но и същевременно да установяваш правила за важните неща, да го научиш на важни умения и да го стимулираш, без да го разглезваш. Балансът е труден за родителите, които се стремят към перфектност, а непрекъснатата обществена критика, която сякаш идва независимо как точно постъпват, подкопава увереността им в техните решения и стратегии.
Една от най-сериозните последици от родителското прегаряне е, че бащата или майката започват да пренебрегват или да тормозят вербално и дори физически децата си.
Родителите, които се дистанцират емоционално, вече не са способни на емпатия, което премахва задръжките и означава, че могат да стигнат твърде далеч в кризисни моменти. Лошото е, че обикновено хората дълго време избягват да търсят помощ за проблема поради чувство за вина и чакат, докато ситуацията стане наистина екстремна. Страхуват се, че ще бъдат съдени – все пак родителят няма право да се „оплаква“, докато му се случва „най-хубавото нещо на света“.
А всъщност е за предпочитане с родителите да се работи предварително, преди прегарянето им да е достигнало точката си на кипене. Психолозите и консултантите могат да работят с пациентите си върху фактори като перфекционизма, високите изисквания или затрудненията с изразяване на емоции.
Експертите в областта Изабел Роскам и Мойра Миколайчак например фокусират своето внимание върху „емоционалния резервоар“ на родителите – тоест върху баланса между наличието на стресови фактори от една страна и наличните емоционални ресурси от друга. Докато този баланс е добър или везните клонят към наличието на ресурс, няма риск от изпадане в бърнаут. От друга страна, ако балансът е хронично нарушен и стресовите фактори надделяват, рискът е налице.
Стресовите фактори могат да включват трудности при съвместяването на личния и професионалния живот, предизвикателства при изразяване на емоции, чувство, че родителите не се справят със задачата си, претоварване, емоционална изолация. Изходът от тази ситуация е да се идентифицират стресовите фактори, които могат да бъдат намалени или дори елиминирани и, ако е възможно, да се увеличат наличните ресурси. Понякога малко подкрепа дава значителни резултати.
Лечението от родителско прегаряне изисква отдалечаване от обществените очаквания.
Те са непропорционални на самотната и трудна роля на родителя. Важно е човек да не се поддава на неизпълними и нереалистични очаквания в ситуация, в която семействата в най-широк смисъл често са съставени само от един или двама възрастни и когато общностната среда и родовата близост между поколенията вече не са достатъчно силни. Често се казва, че е необходимо цяло село, за да отгледаш дете. Така е, но не за да възпиташ детето, а за да подкрепиш родителите му.
Трябва да си позволим да сме просто добри родители, а не супергерои.
Важно е да се вдигне табуто около родителския бърнаут, за да се премахне чувството за вина, но и по превантивни причини – тази патология покачва риска от самоубийства много повече, отколкото професионалния бърнаут.
Когато човек не се чувства добре с ролята си на родител, му е нужна професионална помощ, а не съвети от Facebook групи, където обикновено ще получи повече критика и ненужни акъли.
Емоциите на родителя, включително и негативните такива, са напълно валидни и не бива да бъдат потискани и пренебрегвани. Родителят има право на почивен ден. Стресовите фактори и емоционалните ресурси са различни по характер и обем при всекиго. Когато достигне до тези прозрения, човек ще продължи напред по-лесно.
Вижте още:
