За всеобща радост на софиянци най-накрая се стигна до дългоочакваното отваряне на парковете за родители на малки деца.
Всеобщата радост вероятно се дължи на факта, че въпросните „малки деца до 12 години“ много вероятно живеят над някой миролюбив съсед, принуден заради изолацията да си стои вкъщи целодневно и ежедневно да има усещането, че излежава присъда заради конския тропот, идващ отгоре.Самите деца съвсем се побъркаха в тези два месеца без никакво движение, а за родителите е ясно – за тях прекомерната енергия и ежесекундно бликащите нови идеи отдавна са дошли в повече.
Затова и манната небесна – отварянето на парковете, дойде като светъл лъч след Светлата седмица, през която вероятноградоначалничката Фандъкова е получила прозрение.
И ето ни и нас, весели и пременени за пръв път от много време с „дрехите за навън“, решаваме да се възползваме от високата привилегия да станем част от първите разходили се в парка. Ех, кой е подозирал преди няколко месеца колко необикновено изживяванеще се окаже най-обикновената разходка!
Като прилежна майка на две момиченца проверих първо кои паркове работят. Надявах се да е отворен този в квартала, но уви, оказа се, че той все още е сред непривилегированите такива. Но понеже съм много „хитра“, вече бях обявила на децата, че ще се ходи в парка, за да се облекат по-бързо. Затова в квартала или не – трябваше да си изпълня обещанието.
Най-големият отворен парк, който е „близо“ до „Младост“, се оказа Борисовата градина.
Нищо де, поне придвижването до там е само с един транспорт. Така и не се научих да шофирам, но вярвам, че това е от обществен интерес и в името на здравето и живота на останалите участници в движението. Като отговорна за същото и спрямо другите граждани, нахлузих маски на протестиращите деца, нахлузих и своята за пример.
От вкъщи до спирката децата бяха опипали всичко възможно и след това маските си. Това са около 7 минути движение пеша, в които 48 пъти бях повторила „не пипай там“, „не лицето“, „ела тук, че там има хора“.
В градския картината не беше по-красива, но преглъщах в името на дълго чаканата разходка. Стояхме прави в автобуса, като за това изкопах толкова аргументи, че не знам как не ме отведоха в клиника за експериментални проучвания на тревожни състояния. Все пак убедих някак децата и те стояха прави и сърдити. Поне им позволих да се държат за гладка повърхност (дръжки), защото бях въоръжена с дезинфектант.
Живи и незнайно колко здрави, стигнахме.
Влязохме откъм „Цариградско шосе“, при Полиграфическия. И поехме по оказания маршрут, докато общински служители без маски стриктно наблюдаваха дали децата не използват своите за лигавници. За разлика от другите деца, моите не го правеха – те подходиха по-оригинално и си ги слагаха като шапки.
Не толкова контролът обаче ме подложи на изпитание, колкото срещите с другите общителни и любопитни деца. Те толкова много искаха да си играят с моите, че аз изглеждах като социопат в опитите си да ги „разтърва“ от опасната схватка на общуването. Не дай си боже да поискат играчка от моите или обратно – моите да пипнат тяхна.
Много скоро след като влязохме в парка осъзнах грешката си изобщо да сме там. По средата на разходката бях вече толкова изтощена, че се питах час ли е минал или пет века робство. Гласът ми пресипна да викам да не се сяда тук и там, да избягвам хора, да дезинфекцирам ръце и да гледам да не срещнем някоя шарена примамлива площадка, че тогава вече тотално бих изгубила надмощие над волята на децата. А и не помня наизуст коя площадка откъде можеше да „изскочи“. След като на няколко пъти щях да изгубя съзнание от изтощение и нервност, най-накрая се добрахме до изхода.
Но горката аз не знаех, че тепърва предстои приключение, защото районът, в който излязохме – откъм „Драган Цанков“, за мен не беше толкова познат. И се започна едно мъкнене на деца по улиците – вече изморени, отказващи да съдействат и крайно недоволни от кратката според тях разходка, на която не им позволих нито да се изкефят на нещо, нито да си играят.
Максимално бързо трябваше да намерим транспорт, който да ни върне обратно в изконния „Младост“ и никога повече да не се върнем тук преди края на извънредното положение.
Докато пазех децата да не бъдат смачкани от група зомбита, пардон, тийнейджъри без маски, настройвах Google Maps. На моменти ми идваха отчаяни мисли да взема такси, но реших, че това е излишен разход в дните на криза. В крайна сметка завлачих децата до някакво метро, като на моменти подносвах 17-килограмовото четиригодишно гигантче, което го „боляха краката“ (интересно как не го боляха в парка). На този етап на мен вече не ми пукаше дали децата ще седнат на седалката в метростанцията, на земята, нито дали ще оближат нещо.
Ще обобщя прибирането така – ако сме излезли от парка към 15 часа, то се прибрахме вкъщи към 17 часа като след война. Оказа се, че децата са загубили своите маски някъде по пътя. Пропуснала съм това, защото моята собствена маска се оказа съвсем мокра и очилата над нея мистериозно се изпотяваха, принуждавайки ме да се движа в нещо като мъгла.
Ето как протече това по замисъл здравословно, но в действителност екстремно преживяване, наподобяващо возене във влакче на ужасите. Разбира се, заклех се пред децата и мъжа ми, че повече няма да направя грешката, наречена „разходка в парка“.
Имах и малко сили да помисля – защо й е на Фандъкова бодро да обявява, че отваря паркове, като това си е затворническо наказание? Зачудих се и дали общинарите изобщо някога са стъпвали в софийски парк (дори не ги питам къде разхождат собствените си деца!). И ако да, къде са паркирали и как са си намерили после колите, защото ми е ясно, че с градския, който стопанисват, няма да тръгнат. Само на мен ли ми се струва, че в общината просто са седнали пред картите на парковите пространства и без никаква мисъл са оцветили няколко алеи в различен цвят, обявявайки този мозъчен напън за добре свършена работа?
Сега слушам по новините следващата брилянтна идея – децата да се връщат в клас. Разбира се, не всички деца – само някои деца. С ужас си мисля: акоелементарното отваряне на парковете се оказа толкова трудно, то каква организация можем да очакваме при ходенето на училище?!
Още от Доня Елзиния:
Празнувахме рождения ден на детето у дома – получи се добре
„Ако накихам кекса, той ще се зарази ли с коронавирус?“
На мен пък ми харесва да си седя вкъщи. По няколко причини
Да завиеш спящото дете – най-хубавата част от деня
