Пържени филийки

| от SOS детски селища |

Много неща от живота си не помня.

Не помня хлъзгавия завой и удара, при който са загинали моите родители. Това не го помня, защото съм бил много малък, а и кой ли би искал да запомни подобно нещо?
Не помня и как съм попаднал в дома за сираци, особено не помня първите години, прекарани в него.

След това помня. Помня, но някои неща, трябва да си призная, бих забравил на мига. Въпреки че така като се замисля, може би точно тези неща, които помним и не ни харесват, ни правят по-добри хора.

Добре, ще ви разкажа всичко, което помня, а вие сами си преценете кое ви харесва и ще запазите за себе си. Ще прощавате, но може и някои от историите да не са в хронологичен ред. Ок, започваме!

Ето го и първия спомен – седя, явно съм направил нещо лошо, защото виждам как към главата ми хвърчи едрата ръка на една от възпитателките в дома за сираци и здраво се стоварва върху ми. После следва поредица от шамари, дърпания на уши и задвратници. Спомените се прескачат в главата ми като скакалци в жарко лято.

После идва и споменът за първото ми осиновяване. Сега вие сигурно седите и си мислите, че това е един от хубавите ми спомени. Е, и аз така си мислих. Спомням си как седя в дома с една от възпитателките и чакаме да пристигнат.

Ето ги – влизат. Висок мъж и усмихната жена. Всичките шамари и обиди започват да избледняват, усещам как се пренасят в миналото, което сигурно след време ще забравя, защото съм още толкова малък. Чувал съм от по-големите деца, че като те осиновят и всичко се оправя. Вярвам.

Е, да, ама не.

Шамарите хич даже не престават. Даже понякога си спомням как седя в стаята си, свит в леглото и се надявам високият мъж да не влезе ядосан и тази вечер. Завил съм се с одеялото през глава и наивно вярвам, че тънката олекотена завивка може да ме предпази като магически щит. После си спомням тъжното лице на усмихнатата жена – виждам сълзите ѝ, но не знам защо плаче. И това беше – отново съм в дома за сираци. Виждам възпитателките, които се усмихват, сякаш радостни за това, че се връщам при тях. Радостни, че ще могат отново да ми се ядосат и да ми отвеят някой шамар.

Не ме разбирайте погрешно, не всичко в дома беше лошо. Имаше и весели моменти. Ето например, спомням си един слънчев ден – пуснали са ни навън и са ни дали една футболна топка, а ние нямаме търпение да започнем да играем. И започваме. По мои спомени сме ритали цяла седмица, макар че дълбоко се съмнявам някой да ни го е позволил, а и все някога трябва да сме яли. Но, ако сега ме попитате – да, играхме цяла седмица и беше велико!

После си спомням и него – дойде един ден, докато си играехме на двора. Оглеждаше ни, докато една от възпитателките в дома ни го представяше.

Това е господин Захариев – той е треньор по футбол.

Така каза тя, но аз го помня по различен начин. Той не беше просто треньор – за нас той се превърна в нещо много повече.

Оказа се, че като малък и той е бил сирак. После го забелязал някакъв треньор по футбол. Започнал да играе и бил много добър, но после се контузил. Завършил училище и започнал да учи децата как да играят футбол. Винаги ни казваше да не се забъркваме в каши и да не се поддаваме на по-големите деца в дома, които ни караха да ходим с тях и да крадем. Спомням си неговите думи:

Един ден ще си тръгнете от това място и ще си намерите истинско семейство. Това не зависи от вас, но всичко останало в живота ви – то си е на ваш гръб и сами ще трябва да се преборите, за да сте щастливи някой ден.

Харесвах го също и защото казваше, че съм много добър с топката и че, ако тренирам здраво, някой ден може да стана истински футболист, като онези от албумите с лепенки, които събирахме.

Не си спомням, но мисля, че точно господин Захариев помогна да попадна в приемно семейство на SOS Детски селища. В семейството бяхме 3 деца. В началото ми беше тъжно за господина, мислих си, че без неговата подкрепа и любов, никога няма да стана футболист.

Отново грешах!

Новото ми SOS приемно семейство ме подкрепяше във всичко. Помагаха ми с каквото можеха, идваха с мен на тренировки, винаги бяха там по време на мачовете и крещяха: „Давай, нашето момче“, „Ти можеш“, „С теб сме“.

После в главата ми изниква и един друг спомен – щастлив и много мил. Вече беше дошло време да продължа сам живота си. Спомням си как обикаляхме с приятели да търсим квартира, после купувахме някакви мебели. Но най-ярко си спомням как моето SOS семейство за първи път ми дойдоха на гости. Мама носеше пържени филийки – любимите ми – беше толкова мило.

Сега съм добре. Ако не вярвате – ето ви и един от последните ми спомени. Седя си на закуска, до мен е седнала прекрасната ми жена и скоро ще си имаме бебе. Прегръщам я силно, а тя ме пита дали филийките с мармалад са ми харесали.

 
 


Повече информация Виж всички