Дали ще са титаници, тетрадки, Бриджитки Джоунс и 50 първи срещи, екранизации на литературни класики, някоя латино сапунка или някое порно, всеки от нас все някога е гледал поне една продукция, която следва да репрезентира романтични или интимни отношения по начин, представян като желан и желателен. Без да си даваме реална сметка, че се случва, сме запечатали някъде в дълбините на съзнанията си не едно и две екранни послания или устойчиви поведенчески модели, които започваме да възприемаме за нещо нормално във връзките или секса. Понякога подобни вкоренени попкултурни убеждения ни пречат да оценяваме ситуации обективно, да се себеизразяваме искрено и адекватно, или дори да проумеем какво наистина искаме и какво наистина ни харесва.
Трябва да има „игра“.
Ако се доверим на холивудската романтика, трябва да приемем, че най-лошото нещо, което може да ни се случи в личен план, е да покажем на някого, че го харесваме. Далеч по-уместно е да се преструваме на незаинтересовани, да чакаме да ни се обърне внимание, да се напием пред човека, да сваляме най-добрия му приятел, после известно време да се правим, че не го познаваме, после да се нацупим, че нещо не ни отразява, и като цяло да го оставим да се чуди дали и какво, по дяволите, искаме от него. Киното го кара да изглежда хлапашко и чаровно, а това да си ясен в намеренията си – като скучна проява на слабост. Веднъж един политически приятел ме покани на среща, на която отдели доста време да ми разкаже за другите жени, с които излиза. Изгубих интерес моментално – не заради другите жени, а заради тази тотална детинщина. След време веднъж го бъзикнах за това, а той, искрено учуден, ми каза „ама аз за поддържам интереса и да има игра, мислех, че иначе ще ти стане скучно“.
Ако искаме да звъннем на някого, е уместно да направим всичко друго, освен просто да му звъннем.
Честно казано, не съм вярвала, че безумното филмово правило да звъннеш след три дни, ако си мъж, и да чакаш да ти се обадят, ако си жена, е нещо, което се случва на практика. Поне докато не видях колко много от – иначе смея да твърдя – доста интелигентните хора в обкръжението ми го спазват. Лично за мен изборът между това да дъвчеш нокти до телефона или просто да звъннеш на човека, за когото ти пука и сте си прекарали добре, не е особено сложен, но това е така само ако не се подчиняваме на излишни условности. В противен случай, по-добре да не звъним. И ако ни пишат, нарочно да не отговорим веднага. И да си качим стори как пием кафе с неидентифицирано лице през това време. Иначе – о, ужас! – някой, когото харесваме, може да си помисли, че го харесваме, а това, както изяснихме в горната точка е строго нежелателно.
Токсичните хора чакат да ги „поправим“.
Токсичните хора са си поправими отвсякъде, но поправянето им се намира единствено в тяхната дискреция и способности. Не това е кино шаблонът, който започва с няколко години сълзи, саможертви и отрицание, и завършва с това, че точно си решил, че вече няма смисъл, и хващаш еднопосочния полет за Маями, и токсичният човек те догонва на летището, за да ти се кълне във вечна любов и вярност, понеже както е пиел лате макиато ей сега, го е треснал емоционален катарзис и всичките ти дългогодишни действия по детоксикацията му изведнъж рязко са хванали място. Не е вярно, че хората не се променят. Променят се – но не по твоя воля, а по своя собствена. Ако се държат като Хийтклиф в „Брулени хълмове“, не се опитвайте.
Има приемлива и неприемлива бройка на хора, с които да си бил.
Тя със сигурност не е едно, но с още по-голяма сигурност не е и повече от възрастта ти. Шаблонните романтични филми боравят с устойчиви стереотипи, че трябва да се срамуваме от „бройките“ си, защото са твърде малко или твърде много и ни вкарват в категории като мухльо, девственик, курвар, лесна и т.н., и т.н., както и ни карат да разсъждаваме през подобна парадигма на осъждане и етикетиране за другите. Ако има нещо за срам в цялата работа, то е да наричаш хората „бройки“. Обикновено, в края на плоския филм се оказва, че девственикът всъщност е тигър в леглото, а бройкаджията си намира майстора и става тихичък и верен, но това не отменя двата плиткоумни часа на убеждаване в обратното преди това. Тъповатото кино, което ми е преминавало покрай очите с годините, статистически ме е оставило с впечатление, че съвършената цифра е около шест при жените и около осем при мъжете. Това са пълни глупости. Подобни на логиката на мой приятел, който веднъж ме шокира с умозаключението, че ако едно момиче танцува на пейка с приятели в парка, значи задължително е твърде разкрепостена, била е с прекалено много мъже и той няма как да има връзка с „такова“ момиче.
Има определен брой срещи преди секс, определени месеци връзка преди заживяване заедно, определено време живеене заедно преди брак и определено време брак преди деца.
Учудващо, но животът не е таймлайн за изпълнение на корпоративна комуникационна стратегия, нито трябва след това да представяме отчет на някого как сме го живели. Окей е да заживееш с някого на втория месец, окей е и да си живееете поотделно в продължение на 10 години, стига всички участващи това да ги устройва. Не е задължително да сключите брак, преди да имате деца, да сте прекарали най-малко три години заедно, преди да имате деца, или генерално – да имате деца. Това, че не правите „както се прави“, не означава, че не постъпвате правилно спрямо самите себе си, нито е червен флаг. И не е най-страшната драма на света да си легнеш с някого на първата среща – понякога хората те привличат твърде много, че да не го направиш, и не, не означава, че нямаш по-дълбок интерес към тях.
Нужно е непременно да знаем „накъде върви това“.
Сигурно се намира една на всеки десет романтични комедии, в която да не са посветени едни 15 минути на темата с неловкия разговор „накъде отиват нещата“. Клишето е, че жените повдигат въпроса, а мъжете го избгяват, но в някои много иновативни филми дори е обратното. Знаете ли, когато човек започва връзка в съвсем начална фаза, никой не знае точно накъде върви това. Ако знае, даже е малко смущаващо – като интервю за работа, на което да обясняваш „как се виждаш след пет години“, преди да си установил какво ти се обядва утре. Ако хората я карат по-спокойно, наслаждават се на времето си взаимно, опознават се постепенно, без да си скубят косите и да прекарват безсънни нощи в планиране на непредвидимото, „това“ може даже и да „отиде нанякъде“.
Жените си умират за унижения и грубости в секса.
Това си е класически порно стереотип, макар че и киното не отстъпва. Преди време мой приятел разумно беше отбелязал „направило ли ви е впечатление, че в кино сцените, в които през вратата на тоалетна или пробна се вижда как някой клечи да прави орален секс, винаги е жената“. Да, направило ми е впечатление. Направила ми е впечатление и самата лексика, която хората употребяват, когато разказват секс историите си – „тая я пръснах/разпцепих/счупих./издъних от секс“. Как да кажа… нещо, което звучи като да завършва с шевове в Пирогов не е идеалната петък вечер на никое момиче. Нито шамарите и плюенето през лицето, нито задушаването, нито обидните думи, нито да те скалпират с едната ръка, докато с другата ти блъскат лицето в стената. Попкултурно е обаче да се приема, че ако не се държиш като Роко Сифреди с жена, или не ти допада мъж да те третира така, значи си скучен в леглото. Понеже съм скучна в леглото, веднъж изложих пред един приятел, филмиращ се е, че е доминантен господар, личната си теория, че му допада да унижава жените в сексуален план, защото не се харесва, и следователно смята, че жените, които го харесват, са много низши и заслужават наказание. Той ми се обиди и му стана гадно, следователно би трябвало да съм постъпила много секси, нали?
Ревността е много романтична.
То те гледат за червило по яката на ризата, то ти проверяват повикванията в телефона, докато си в банята, то гледат с подозрение приятелите ти, които не са от твоя пол. Все неоспорими доказателства за любов и привързаност. Доверието и приятелството в една връзка, наред с възможността да разкажеш с какъв готин колега си обядвал днес, без да стане „семеен скандал“, са романтичното. Ревността е токсична и е предвестник на домашното насилие. Домашното насилие, впрочем, не се изразява само в бой.
Любовта се изразява чрез гигантски показни жестове.
Ако някой ми обясни какво се очаква човек да прави с гигантски плюшен мечок или с букет от 101 рози, ще съм много благодарна и ще го приема за гигантски жест. Както и ако някой ме убеди, че предлагането на брак на публично място или пред близки хора не е опит за емоционална манипулация да принудиш човека да каже „да“. Жест е да изслушваш и да забелязваш човека, да му даваш пространство, да не го караш да се чуди харесваш ли го, да сготвиш нещо вкусно, да го изненадаш с нещо, което не се купува от магазина. Показността задушава. И често не казва нищо повече от „виж колко много пари дадох“.
Няма по-голяма радост от това да се събереш с ученическата си любов.
Всяка година, когато наближи Коледа, от прашните архиви на телевизионните канали се вадят едни безчет еднакви филми със следния сюжет: преуморена от живота си в столицата PR-ка се връща в родния си град за пръв път от години след тотален бърнаут и се изправя срещу въпросите, критиките и порицанията на огромното си сплотено семейство, което години наред е пренебрегвала заради работата. Точно преди да тръгне, открива, че годеникът ѝ (бляскав бизнесмен с 8 плочки, естествено) е започнал да ѝ изневерява, примерно със собствената ѝ шефка. В родния си град – с 207 жители, 3 университета, 7 болници, катедрала и малко международно летище – тя супер случайно се сблъсква в супера с любовта си от училище (социопатичен овчар с дълга брада и грозна шапка, понеже в лигавото клиширано кино човек може да бъде или бляскав бизнесмен, или социопатичен овчар). Тя още не му е простила, че на пролетния бал в гимназията ѝ е залепил дъвка в косата, но семейството ѝ вече гледа на повторното им сближаване с огромна надежда – очертава се градчето скоро да има вече 208 жители. В края на филма, в коледната нощ, бизнесменът пристига сред непосилна виелица с частен самолет на малкото международно летище да си я иска обратно, но тя вече е осъзнала истинските ценности в живота и оттук насетне възнамерява да лее лоени свещи и да планира домашни раждания. Свидна картинка. Не че и аз нямаше да избера без колебание социопатичния овчар пред бляскавия бизнесмен, ама животът не се заснема от Hallmark, и слава Богу, и ако сте се разделили с някого на гимназиална възраст, е имало причини, и сега 10-15-20 години по-късно вече сте различни хора, поне единият от вас изпуква неизпитата част от заплатата си в Efbet (тръпката е навсякъде!), а бягството в носталгията не е нищо повече от лесен и примиренчески избор.
Винаги има хепиенд и оттам нататък е много безоблачно.
Не всеки среща социопатичния си овчар в живота и не всеки, който го е срещнал, успява да остане с него. Любовите са всякакви – прекъснати, несподелени, недовършени, омръзнали, разколебани. Да, понякога и щастливи. Но невинаги. Обратното не значи, че си пълна издънка. Никъде няма гаранция за щастие – нито в това да не се отказваш с години наред от представата си за човека, в когото си влюбен или искаш да срещнеш такъв и да отхвърляш всички останали, нито в това да се събереш с някой сигурен, за да се задомиш, нито в това да си с някого, когото намираш за сродна душа. Утре никога не е даденост. А след „хепиенда“, такъв, какъвто си го разбираме, и ако изобщо го имаме, тепърва започва трудното.
Хепиендът е еднакъв за всички.
Триетажна торта, меден месец на Малдивите, три деца и лабрадор. Може. Обаче може и да е живот в каравана и обикаляне по света, докато не ви омръзне. Или да се разведеш на 60 и да започнеш отначало. Липсва рецепта за щастие. Важното е да не загубиш апетита си за него по пътя.
Вижте още:
