Всяко дете има свой собствен път, но и всеки родител има своите виждания как да възпитава и таи своите надежди какви хора ще отгледа. От една страна сме водени от намерението да предпазим децата си от това да повторят нашите несполуки, болки и пропаднали мечти. От друга – желаем да им предадем положителното, което мислим, че носим в себе си, та дано помогне и на тях.
Ако има един-единствен, най-важен успех, който бих желал децата ми да ценят; една цел, която да преследват, доколкото могат; едно умение, което се надявам някой ден да владеят през по-голямата част от времето си, то това е
да се чувстват добре със себе си, да им е уютно в душата.
Да ти е спокойно, уютно и добре със самия себе си – това усещане според мен е най-ценното, което може да постигнем. И си мисля, че на децата ми би помогнало да го изпитват, ако успеят да правят следните няколко неща:
Да взимат собствени решения
Да правят сами изборите си, да решават сами какви да са постъпките им. Макар и грешно понякога. С повече или по-малко страх. Но да решават. Самостоятелно. И да осмислят последиците от действията си. Да си дават сметка, че после е станало така, именно защото те са постъпили по определен начин. Вместо да се учудват от резултата, да се оправдават с други хора или да чакат някой да замете след тях.
Когато чувстват, че трябва да кажат „не“, да го правят и да не вървят срещу себе си. Дори и когато всичко се е объркало, да знаят, че е следствие и от техните решения и действия. И когато се е получило – също. Защото ще могат да контролират само своите собствени постъпки.
Да се сравняват единствено със себе си
Най-късно в детската градина или в първи клас малките вече активно са сравнявани с други деца, оценявани са от учители и им се поставят етикети.
Често децата ми страдат, че (някой им е казал как) нещо не било научено/усвоено, както се очаква, или както някои от другите деца вече могат.
Тогава, не само за да ги успокоя, но и защото мисля, че е точно така, им казвам как най-важното е, че са по-добре от себе си вчера. Че днес пишат или четат по-хубаво от вчера. Че в момента са по-големи, по-можещи от вчерашното дете, което са били. Че дори и като грешат, после знаят повече от себе си, преди да са сгрешили. Този критерий за сравнение е единственият, на който ми се струва, че може да разчиташ, ако искаш да се ориентираш къде си, как се справяш.
Да живеят според собствените си ценности
Ако се водят по своите ценности и своите разбирания за морал, външните оценки нямат значение. И е по-вероятно да не променят решението за своята постъпка, за да не би да бъдат наречени „глупаци“, „наивници“ или „смотаняци“. Ако вътре в себе си знаят, че така е редно, нека да постъпват именно така. А какво ще кажат или направят другите – не е в техен контрол. Дали ще получат благодарност – също. Ако не чувстват за редно да нараняват, да не нараняват. Ако усетят, че искат да помогнат, защото е човешко, да помогнат.
Мъчно ще ми е децата ми да са поредни попълнения в джунглата, където „силният изяжда слабия“, „кариерата се гради през главите на други“ и прочее оправдания на тези, които се опитват да градят собственото си щастие върху чуждо нещастие.
Да запазят добрите си сърца
Всяко дете има добро сърце. По пътя на порастването някои от тях го „губят“ или го заглушават и пренебрегват, докато вече не го и чуват. Бих бил щастлив, ако децата ми успеят да останат добросърдечни и човечни през целия си живот.
Разбира се, няма човек, който винаги да прави само добри постъпки. Но ако в действието (и бездействието) го води намерението да не наранява, то това не е никак, никак малко.
Да си спокоен и чист пред себе стопля така, че може да прогони студа от душата, настанил се, след като някой те е наранил.
Да, децата ми сигурно ще страдат. Но кажете как точно се смалява нашето собствено страдание, ако сме създали и ние такова на други хора, ако сме отмъстили, ако сме били умишлено груби и лоши, без намерение да се извиним след това?
Защото не ми е ясно как това помага на нас да сме по-добре. Надявам се и за децата ми да си остане неразбираемо. За да чувстват уюта в душата си.
