Най-големите лъжци в живота ни, разбира се, са политиците. След тях обаче се нареждат... роднините и най-близките ни хора.
Точно затова, да разпознаваме лъжците е важно умение.
Но как да познаем, че някой лъже? Мига често? Заеква? Изглежда объркан?
Ако за нас в ежедневието лъжите имат обикновено някакви битови, било то неприятни, последствия - то за изправените пред съда и носещите наказателна отговорност - лъжата може да се окаже животоспасяваща... или да гарантира доживотен затвор.
Свидетелстването в съда спасява животи и закопава други. Неслучайно и съдебната зала е институцията, в която истината има най-голямо значение.
Д-р Кирсти Кинг е съдебен лингвист и преподавател по език и комуникация в Университетския колеж в Лондон. В статия за BBC тя твърди, че най-надеждният начин да хванеш лъжата, особено в съда, е чрез думите.
Както показват проучванията, е трудно да се определи със сигурност кога някой лъже по една елементарна причина, според д-р Кинг:
Лъжците не изглеждат и не се държат по един и същ начин, когато лъжат. Затова няма смисъл да се опитваме да ги разкриваме по поведението.
За да хванем лъжеца обаче, е достатъчно да го слушаме какво и как говори.
И по-малко да разчитаме на това как изглежда, когато казва нещата.
В тази тънка материя очевидно очите лъжат. Слухът обаче - не.
Начинът по който хората казват нещо, разбира се, както и какво казват, могат да дадат насоки дали се опитват да ни измамят.
Според д-р Кинг и езиковите признаци на лъжа могат да варират, тъй като лъжците не лъжат по един и същ начин или в един и същ контекст, а и мотивите за лъжата също са различни.
Има спонтанни лъжи - такива, изречени без предварително планиране, или обмислени лъжи. Понякога те се основават не на чиста измислица, а на изкривена версия на истината.
Освен да измисли, лъжецът обикновено трябва и да ориентира и да адаптира отговорите си към ситуацията или към различните въпроси, които му задават: тоест това е много по-трудно занимание, отколкото да казваш истината.
Ето как можем да усетим по думите, че ни лъжат:
1. Използване на повторения
Повторението в историята на даден човек е нещо, на което трябва да се обърне внимание.
Според изследване от 2003 година, публикувано в списанието Psychological Bulletin, когато някой постоянно повтаря, това трябва да ни постави в състояние на повишена бдителност, тъй като може да означава, че лъже.
Но какво повтаря човекът също е от значение. Може да е използването на местоимение: "аз... аз... аз" и запъване.
Повторението може да се появи и при прилагателно или глагол - случва се, когато на лъжеца му е трудно да добави още подробности към измислената история. Такова повторение може да се чуе в разказа на американския актьор Джуси Смолет за уж преживяно нападение над него.
Разказът изглежда достоверен, докато той не стига до ключовата част от историята си, където се запъва:
"В крайна сметка се сблъскахме до стълбите. Еее... (ние) се биехме. Биехме се. Биехме се."
Фактът, че в тази ключова част от разказа му има много повторения, но малко подробности, буди подозрение и е признак, че той може би не казва цялата истина.
По-късно става ясно, че действително Смолет е съчинил историята за нападението.
Повторенията се използват от лъжците, за да се създаде илюзия за достоверност. Това е тактика, с която да убедят разпитващия, че тяхната откровеност всъщност е признак на честност.
И все пак за лъжеца е трудно да предостави по-подробна информация. Той трябва да добави детайли, за по-достоверно. А когато го прави, запомнянето на казаното от него става още по-трудно - както и шансът да се оплете в собствените си думи.
2. Многословност. Подчертаване на ключова информация в началото на разказа. Или обратното: изпускането й.
Първото нещо, което човек казва, може да бъде изключително показателно за разкриването на измама. Когато разказваме на някого за някакво преживяване, обикновено използваме хронологична структура - с начало, среда и край.
В определени ситуации обаче естествено даваме приоритет на ключовата информация и я поставяме в началото на разказа си. Това селективно подреждане на информацията подсказва на слушателя, че ситуацията е спешна, и може да разкрие вероятността от измама.
Д-р Кинг привежда интересен пример с обаждане на спешен телефонен номер от жена, която по-късно се оказва, че пияна е блъснала велосипедист с колата си, но за да го прикрие е съобщила на спешния номер, че колата й е била открадната:
"Паркирах колата си пред кръчмата преди около четири-пет часа и... Ами, баща ми току-що ми се обади да ме попита дали съм добре. А аз му отговорих: "Да, добре съм. Защо?"
"И той каза, че ми се е обадил, защото... ъм, отсечката "Чолси Стрейт" е затворена или нещо такова, и... ъм, след това се обърна и попита: "Мога ли да проверя регистрационния ти номер?" Аз му дадох регистрационния номер и той ми каза, че колата ми я няма."
Обаждащата се британка Мария Сътън съобщава за открадната кола, но не казва веднага това на оператора, а използва многословие. И извежда на преден план разказ, който би я спасил от неприятностите.
Това количество излишни подробности може да е признак за подготвени лъжи и се нарича "ефектът на Пинокио".
Изследване за този ефект е публикувано в списание "Discourse Processes": според него лъжците са склонни да използват повече думи, отколкото хората, които казват истината.
3. Език на дистанциране
Стилът на изказ разкрива нашите чувства и истинските ни намерения, дори когато се опитваме да ги скрием. Човек, който лъже за участието си в нещо или се опитва по някакъв начин да изглежда невинен, използва "език на дистанциране" - думи и изрази, които показват разграничение и отдалечаване от случая, хората и нещата, за които говори.
Всички го използваме: за хора, които не харесваме например, ние подсъзнателно използваме думи като "тези отсреща", вместо "съседи" или "тези на власт" - за управляваща политическа партия и т.н.
Дистанциращият език е особено силен признак за наличие на лъжа, особено ако знаем, че човекът няма как да не бъде емоционално засегнат от събитието. Например, ако подозираме, че е убиец на жена си и говори за нея отчуждаващо "тя", "нея".
Д-р Кинг цитира изследване от 2003 г., според което, ако когато говорещият не би трябвало да проявява негативно емоционално състояние спрямо лицето или предмета, за които говори, но все пак го прави - това е ясен признак, че той може би лъже.
4. Липса на сензорни възприятия
Хората понякога лъжат, че са били ограбени, за да получат застраховка. Други, за да предизвикат съчувствие или за запазване на публичен имидж, когато са направили нещо, което би могло да опетни репутацията им.
Точно това, според д-р Кинг, е направил и американският плувец Райън Лохте по време на Олимпийските игри през 2016 г. в Бразилия. Той е излъгал, че е бил ограбен, за да скрие, че всъщност той и съотборниците му са вандализирали бензиностанция.
В показанията си пред властите Лохте заявява:
"Спряха ни, докато бяхме в таксито, и излязоха едни мъже с значки - полицейски значки - без светлини, без нищо. Само с полицейски значки и ни спряха.
Извадиха пистолетите си; казаха на другите плувци да легнат на земята - те легнаха на земята. Аз отказах; казах нещо като: "Ние не сме направили нищо лошо, затова няма да легна на земята... И тогава човекът извади пистолета си, презареди го, насочи го към челото ми и каза: "Легни." А аз вдигнах ръце... Той ни взе парите, взе ми портфейла."
Освен всичките повторения, се забелязва и липса на подробности за сензорни възприятия. Няма почти нищо, което да покаже какво е чул, почувствал, видял, помирисал или вкусил потърпевшият.
Този вид думи описват не само това, което възприемаме със сетивните си органи, но и вътрешното ни физическо състояние (равновесието ни или позата на тялото).
Когато преживяваме шокиращи, изненадващи или травматични събития, разказваме за преживяното, като използваме думи, които описват тези неща.
Проучвания върху думите, които използваме, когато обсъждаме личните си преживявания, датиращи още от 1967 г., подкрепят тази идея.
По същия начин вече цитираното проучване относно признаците за измама, публикувано през 2003 г.,показва, че хората използват по-малко сензорни описания, когато лъжат.
Ако Лохте беше казал истината, разказът му можеше да звучи по-скоро така, пише д-р Кинг:
"Бяхме в такси на път към хотела ни, когато изведнъж ни спря кола без отличителни знаци и от нея излязоха четирима мъже с полицейски значки. Те бързо извадиха пистолетите си и ги насочиха към нас. Казаха на другите плувци да легнат на земята. Сърцето ми туптеше лудо. Останалите изглеждаха наистина притеснени. Беше малко глупаво, но аз отказах.
"Казах нещо като: "Ние не сме направили нищо лошо." И тогава чух звука от презареждане на пистолет, а след това един от тях притисна силно пистолета към челото ми..."
5. Прикриване на собствената личност и личната отговорност
Местоименията могат да бъдат още един признак, че някой лъже. Личните местоимения са думите, които използваме, за да се отнасяме към себе си или към други хора: аз, той, тя, те, мен, него, нея и т.н.
Когато говорим за себе си, обикновено използваме единственото число "аз" или "мен". Лъжците обаче предпочитат да не го правят. Това може да се дължи на факта, че използването на "аз" или "мен" ги поставя изцяло в центъра на вниманието.
Пример за това е Марк Робинсън. Бившият вицегубернатор на Северна Каролина беше обвинен, че е автор на расистки коментари в порнографски уебсайт през 2024 г. Той опроверга тези твърдения, като заяви: "Това не сме ние. Това не са нашите думи". Но това са били неговите думи и той по-късно си признава за публикациите.
Ето само няколко начина, по които внимателното вслушване в думите, може да ни разкрие психологията на човека, който ги изказва.
Защото зад думите винаги прозира истината.
