Колко ли хора трябва да си отидат, докато разберем, че психичните проблеми и заболявания са истински, а не някаква „западна измислица“, „прищявка“, „глезотия“, опит да се „правиш на интересен“?
Зададох си този въпрос вчера, после се усетих, че е риторичен. Преди няколко години установихме печалния отговор – тогава милиони смъртни случаи не бяха достатъчни за мнозина да повярват, че COVID-19 е истински.
Предпочитам да не си го обяснявам с безчовечност, а с вродената ни склонност да рационализираме и опростяваме действителността, така че да ни стресира по-малко. Аз не виждам тук проблем, следователно проблем тук няма. Страховитата лъжа е все пак по-удобна от страховитата истина.
Ако спра да вярвам в това, ще изгубя мотивацията си да ставам сутрин и да живея. А това, както знаете, е американска измислица, прищявка, глезотия и опит да се правя на интересна.
Единият е смъртта на млада жена и майка на две деца, едно от които бебе. Жената страда от тежка следродилна депресия. Другият случай е смъртта на 31-годишния музикант Лиъм Пейн, някога член на култовата на тогавашните тийнейджърки банда One Direction. Лиъм, за когото от години се знае, че има сериозни проблеми с алкохола, пада от балкона на хотелската си стая в Буенос Айрес, и все още не се знае дали става дума за самоубийство или за нещастен случай.
Коментарите, разбира се, не закъсняха. Нормално е да бъде така, защото ненавременната смърт разтърсва хората – тя обърква представата им за естествения житейски порядък, изкарва ги от комфортната зона, плаши ги, но и едновременно с това ги кара да си кажат едно егоцентрично „пу-пу, добре, че не съм аз!“.
Сред коментарите, закономерно, преобладаваха емпатичните и загрижените. Притеснително много от тях обаче, отново закономерно, защото не за пръв път го наблюдаваме, изобщо не бяха такива.
Що за майка, питаха някои, си позволява да бъде в депресия, когато ѝ се случва най-хубавото нещо на света и смисълът на живота, какво му е трудното на това с майчинството, разсъждаваха биологични мъже, които и да искат, няма как да разберат какво му е трудното на това с майчинството. Пък и не личеше да опитват да разберат.
„И аз съм родила деца, пък не съм изпадала в депресии“, размахваха пръст други майки. Видях една жена без деца да изпробва ораторското си майсторство над въпроса какъв безсрамен егоизъм спрямо децата ти е да си отидеш поради следродилна депресия и как човек трябвало да е помислил за тези неща предварително.
Наложи ми се да я попитам дали пак би било егоизъм, ако една майка почине от рак. Тя не ме разбра – ракът бил болест, ти да видиш. Явно за разлика от депресията, това прочетох между редовете.
Ами как може един млад, здрав, прав и красив мъж, който има купища пари и слава, а десетки хиляди момичета по цял свят биха се избили помежду си да бъдат с него да се подхлъзне към пороците и психичните проблеми. В крайна сметка никой не го е карал да става алкохолик, нали така. Всеки си носи последиците от изборите.
Прочетох как по-рано във вечерта на смъртта си той, във видимо нетрезво състояние, се е държал агресивно и неадекватно в хотела си. Изводът на коментиращия беше, че явно си е просел смъртта си. Моят извод беше, че явно се е нуждаел от помощ, каквато очевидно не му е била оказана.
Упражненията по осъждане на психичните проблеми на другия, когото ритаме, не само когато е паднал, но очевидно и когато е вече мъртъв, не само индикират тотално неразбиране на естеството на психичните проблеми, а донякъде може би и са симптом на психичен проблем сам по себе си.
Човек прибира самата концепция за психично здраве в срамния килер, който не отваря никога, тогава когато признаването на съществуването му би означавало крещяща необходимост да се погрижи за своето собствено такова.
Депресията, зависимостите, граничните разстройства, синдромът на дефицит на вниманието, биполярното разстройство (познато още като маниакална депресия), посттравматичното стресово разстройство не са лични избори. (Кой, по дяволите, би си ги избрал?!)
Всички те са свързани с биохимични процеси в мозъка си и е абсурдно да отказваме да го „повярваме“, при все че притежаваме знанието, че мозъкът отговаря за всички физиологични процеси в тялото. Явно освен за процесите вътре в себе си, които според невярващите се подчиняват на абстракции като „воля“, „характер“, „позитивно мислене“ и тем подобни.
Някои от тези биохимични процеси и изобщо невронните връзки в мозъка се повлияват от нещата, които ни се случват по време на растежа ни, а повечето от тях ние също не избираме. Други имат изцяло физиологична природа. Това е най-опростеният възможен начин да се обяснят явленията, свързани с психичното здраве и липсата му.
Вижте още:
Трябва да го пише с перманентен маркер на всички училищни дъски по света. Може би тогава стигмата върху самата концепция за грижа за психичното здраве ще падне и тази грижа ще спре да се изчерпва до „Абе, я се стегни, виж какъв хубав живот имаш, да не мислиш, че на другите хора им е лесно?“.
Последното, от което се нуждае човек с психичен проблем, е осъждане, особено ако идва от страна на хората, за които му пука.
Самата аз се срамувах дълги години да споделя, че изпитвам предизвикателства в областта на психичното си здраве и че в дадени моменти съм посещавала терапевт. Именно посещаването обаче ме научи, че откровеността и прозрачността помагат – и на мен, и на другите.
Нещо любопитно, което забелязах: когато запчонах да споделям открито за ходенето на терапевт, изведнъж се оказа, че повече от половината ми познати също ходят или са ходили. Повече от половината от останалите биха, искат или са отворени към идеята. Никой от тях обаче не беше говорил с мен за това, преди аз да го споделя първа. Поради стигмата и срама.
Ами нещо като „аз имам измислен проблем, защото имам по-слаб характер от другите, мързи ме и ми липсва воля, никой друг в обкръжението ми няма такива проблеми, защото другите са по-здравословни и градивни личночсти от мен, аз съм провал, аз ги разочаровам, аз не ги заслужавам, от мен няма никакъв смисъл“.
Ако СПИН беше заболяването на XX век, а алергиите се водят бичът на XXI, аз бих поспорила дали менталните разстройства не са истинското предизвикателство за нас и нашите съвременници.
Стресът е издигнат в начин на живот, състезателността се приема за желано и успешно качество, въздухът е мръсен, храните са синтетитчни, а почти всичко, което чуваме, са лоши и страшни новини.
Действителността е преимуществено абсурдна, а социалните мрежи ни излагат на абсурда на тази действителност денонощно.
Не сте длъжни да харесвате текста ми, нито да сте съгласни с него, но моля ви, опитайте да помислите над това:
Вашият близък, който не става от леглото с дни наред и не завършва задачите си, не го мързи.
Вашият близък, който обръща чашки в различни компании до малките часове на нощта, не се забавлява.
Вашият близък, който е качил 30 кг в последните няколко месеца, не е лаком.
Вашият близък, който е свалил толкова, не се нуждае от поощрение да продължава все така.
Майката, която не може да се погрижи адекватно нито за себе си, нито за децата си, не е егоистка, която не ги обича.
А „имало едно време психично здраве“ не е измислена приказка с леко сатиричен характер.
Стига сте се „стягали“, отпуснете се. И стига сте „мислили позитивно“, вижте действителността такава, каквато е, защото само така имате шанс да допринесете да стане по-позитивна наистина.
Вижте още:
