Всяка жена знае поне една рецепта за лютеница, която да извади и да приложи на практика някога. Аз имам три такива.
Едната е записана с детски, още необработен почерк и с голямо старание в 40-годишна тетрадка с широки редове и лика на Ботев на корицата. Това е бабината рецепта.
Баба обичаше есента, аромата на чушки и подправки, цялата магия на приготвянето. От баба научих не само точните пропорции, но и това, че е важен процесът. Цялото суетене около зимнината не е толкова заради самата лютеница, а е заради семейството – да правим нещо заедно, пък било то и лютеница.
Беше рано сутрин в края на септември 1995-а, тя беше оградила с камъни едно пространство между блоковете, беше запалила огън и тъкмо вадеше разните черни тави, специални тенекии за печене на чушки и прочие необходими съдове и продукти. Спомням си, че си помислих – колко самотна изглежда, защо прави това изобщо, та лютеница се продава в магазина, съвсем прилична при това…
Така ще я запомня – малка възрастна жена, която се суети около един огън и все поглежда надолу по улицата, дали няма да се зададе някой, с когото да си сподели мислите и рецептите. Спомням си още, че след няколко часа около бабиният огън се беше събрал целия квартал. Дори да е имало някой, който не е смятал да вари лютеница, със сигурност е размислил. Всички съседи бяха нахвърляли своите продукти по тенекиите, чушки и патладжани се печаха, домати се мелеха, мъжете подръчкваха огъня и носеха вода, всички работеха, говореха си и се смееха…
Тя беше патент на майка ми и се забъркваше на котлон, в малки количества бутиково производство за специални случаи.
За разлика от баба, майка ми никога нямаше време – нито за лютеница, нито за излишни приказки. Затова и лютеницата беше малко и набързо приготвена.
Хората, разбира се, са различни и всеки от тях си има собствени причини да харесва или не нещо. Нещата, които майка ми не харесваше, определено бяха повече от тези, които харесваше. Лютеница харесваше, но не и идеята за приготвянето ѝ.
От майка ми научих, че времето е нещо, което трябва да се цени, а не да се разхищава в излишни циркулации и ненужно суетене. Другото, което научих, е че нищо не е задължително. Няма такива неща, които не могат да се избегнат, ако не искаш да ги правиш. Това важи за абсолютно всичко – разбира се, и за лютеницата. В края на краищата, лютеница в магазина има, при това съвсем не лоша.
Има едни неизменни постулати в живота на една жена, без които сякаш тя никога не е пълноценна.
Едното е мусаката, а другото – лютеницата.
Ако майка ми не мразеше толкова суетенето в кухнята, нямаше да ми мине през ума, че една жена спокойно може и да не умее да готви друго, освен пържени картофи, яйца и кафе. Нямаше да ми мине през ума и, че е възможно една жена да умее да прави тези неща, но просто да не иска, защото предпочита да прави друго – например, да чете книга, да гледа филм, да слуша концерт, да зяпа в стената… Защото никак не е лесно едновременно да бъркаш лютеница и да четеш, все едното ще пострада…
Когато се ожених, свекърва ми ме постави в безумно положение с един чувал чушки, купища домати, захар, сол и олио, и ми заяви: „Ще правим лютеница!“. На третия ден стана ясно, че това означава – „Направи лютеница!“.
А моята стара тетрадка с рецептата от баба беше останала с половината ми багаж при родителите ми. Така се наложи да измислям пропорции, но в края на краищата всичко се получи чудесно, аз се отсрамих и показах, че не съм съвсем безнадежден случай.
От свекърва ми научих, че ако някой иска да не хареса нещо, той винаги ще намери причина. А също и, че точното съотношение изобщо не е толкова важно, по-важно е да има добро желание. А ако няма такова – в магазина все пак продават лютеница, съвсем не е лоша.
Изобщо, докато се чудя дали за поредна година да прескоча идеята за чудеса от храброст в сферата на приготвянето на зимнина, ми се струва, че малко лютеница съм сварила през живота си, и малко неща съм научила, когато е било времето за учене.
Би могло да се извади още някой вечен постулат, ако бях вложила малко повече старание, но пропуснах, както пропускам и варенето на лютеница от 20 години насам.
А уж така се учело най-лесно – от преживяното, от собствения опит, от лютеница или от обикновен живот…
Снимки: Личен архив на автора
Вижте още:
