Преди години, когато се запознах с моя (настоящ) съпруг (бяхме едва на по 20 години, когато започнахме да излизаме) – проучвахме дали сме съвместими като двойка, наслаждавахме се един на друг и преценявахме дали ще можем да издържим дълго заедно.
Излизахме почти пет години, преди да се оженим. През тези пет години направихме много големи неща заедно – пътувахме, обсъждахме финансите (и двамата нямахме никакви пари, та беше кратко обсъждане), запознахме се със семейството и приятелите на другия и говорихме за бъдещето.
Никога не съм обичала съвсем малките деца. Изгледала съм ЕДИН ТОН деца като детегледачка, докато бях тийнейджърка, като винаги се радвах много повече на по-големите, отколкото на по-малките.
През цялото време не бях сменила повече от един-два памперса и категорично не ми харесваше. Изобщо не си се преставях как щипкам ръчички и крачета, бърша плюнки или разнасям насам-натам количка или седалка за кола.
Докато пораствах, нямах домашен любимец (брои ли се златната рибка?), така че не исках да се занимавам и с това. Котките никога не са ми били особено привлекателни, а трябва да призная, че имах известен страх от кучета. Липсата на опит с животните не ме провокираше да скоча с възторг към идеята за гушкане и на домашни любимци.
КАКВО-О? Този отказ не е ли най-големият възможен „червен флаг“ на една връзка? Ако някое от порасналите ми деца чуе подобен отказ от потенциалния си партньор и не се съгласи с него, бих му обърнала внимание, че това определено е пречка за връзката.
А моят съпруг искаше да има деца – поне две, и винаги беше имал поне едно куче като домашен любимец. Затова отново искаше всичко.
Не бях изцяло фокусирана върху кариерата си, но работех усилено и ми харесваше. Освен това се наслаждавах на свободата да бъда с приятели. А според него имах толкова малко опит с деца и домашни любимци, че не знаех какво пропускам.
За щастие той се оказа прав. Въпреки че не бих препоръчала на никой друг да подценява отказа на партньора си, в нашия случай се радвам, че мъжът ми прогледна отвъд страховете ми.
Оженихме се.
Аз се прибрах и заварих една малка бяла кожена топка, която се превърна във втората ми любов. Това кученце беше точно онова, от което имахме нужда, макар и да беше прекалено палаво.
А после взехме още едно кученце, за да прави компания на първото. То се превърна в следващата ни истинска любов, пълна със сладост и заслужаваща прегръдки. Тя – втората ни кучка, винаги искаше да върви първа малко преди нас и брат си…
Разходките с кучетата ни позволиха да се запознаем с нови хора, които също като нас разхождаха животните си (кучкари – ура!), и да се сприятелим с тях. Научихме се на отговорност и на грижа. Беше невероятно.
Те обикнаха кучетата и обратното, а сърцето ми отново се разшири. Никога не съм предполагала, че мога да обичам тези мънички същества по начина, по който ги обичах и продължавам да ги обичам.
Може би, мислех си, просто децата на другите хора не са толкова привлекателни. Когато са си твои, е различно. Сърцето ми се беше размекнало.
И тъй като нашите кучета остаряха, а след това ни напуснаха и поеха към небето, решихме да си вземем други. Децата все още бяха достатъчно малки и издържахме само три месеца без домашен любимец. Взехме си нов. Той беше най-доброто куче, мило, забавно, лесно за отглеждане и перфектно допълнение към семейството. Децата го обичаха, както и ние. Съпругът ми често казваше, че той е „любимото дете“.
Вижте още:
Какъвто си ти, такъв е домашният ти любимец
Животът продължаваше.
Едното дете замина да учи в колеж извън щата. Липсваше ни ужасно. Следващото започна да шофира… Прибираше се все по-рядко и накрая също напусна гнездото. Но все още имахме нашето куче, Хоган, най-доброто куче.
Той остаря, имаше здравословни проблеми и преди около година ни напусна.
По това време вече официално бяхме без деца и Хоган беше целият ни свят, ежедневно. Съсредоточили се бяхме върху разходките му, храненето му и тревогите за него, които никога не сме изпитвали към никое друго живо същество. Но когато децата ги нямаше, имахме цялото време на света. А той почина.
Усещането е различно, но е и някак празно.
Така че си мисля колко много щях да пропусна, ако наистина се бях придържала към първоначалния си план. Сърцето ми щеше да е по-малко. Нямаше да срещна всички тези невероятни хора, които децата и животните вкараха в живота ни.
Нямаше да сме пътували до далечни полета с кучетата, да сме плащали за паркинг на стадиони и кортове, нямаше да сме прали униформи в мивките на хотели, да сме пътували къде ли не и да имаме страхотни истории за разказване. Нямаше да сме се радвали на домашните си любимци и нямаше да познаваме другите любители на кучета, които срещнахме, докато ги разхождаме, и още много други неща.
Без деца, без домашни любимци е равно на живот без забавление! Поне за мен.
Затова сега обмисляме да си вземем ново куче. И защо не? Никой у нас не обича, когато къщата е празна.
*Джаклин Греъм е майка на 2 деца и автор. Тексът й е публикуван в сайта Grown and Flown.
Вижте още:
Не искам да имам деца и за мен това е правилно
