Изневярата съществува от времето, от което съществува и бракът. Двете са вървяли тясно свързани в цялата човешка. Различни култури и общества имат различно отношение към изневярата – от убийството с камъни до пикантна тема за вечерно парти.
Преобладаващата представа е, че изневярата се появява там, където нещо в брака не върви, но все повече психолози и изследователи на обществото откриват, че не е така. Изневяра съществува даже при щастливите двойки. Защо?
Защо изневярата вече не е онова, което беше, и защо толкова често съпътства брака, дори щастливия такъв?
Защото и самият брак не е онова, което е бил. В по-голямата част от историята, а и на много места днес, бракът се явява прагматичен съюз, който осигурява икономическа стабилност и социална кохезия. За много хора в развития свят обаче, бракът вече е свободен съюз между двама индивиди, базиран не върху задължението, а върху любовта и привързаността.
Никога досега очакванията ни към брака не са били толкова високи. Ние все още искаме онова, което традиционното семейство осигурява по подразбиране – сигурност, уважение, собственост и деца. Но днес искаме освен това партньорът да ни обича, да ни желае, да се интересува от нас. Ние трябва да сме най-добри приятели и довереници без да преставаме да сме страстни любовници.
А това всъщност са противоположни идеали. Ние искаме избраникът ни да ни осигурява стабилност, сигурност, предвидимост и надеждност. Същият човек трябва да ни навява благоговение, да е обгърнат в тайнственост, да ни осигурява приключения и щипка риск. Очакваме комфорт и тръпка, познатост и новост, последователност и изненада. Конструирали сме един нов идеал, в който любовта е безусловна, интимността – вълнуваща, сексът – невероятен – и всичко това за дълъг период с един-единствен човек.
В западния свят сексът е право, свързано с индивидуалността, себеизразяването и свободата. По тази причина повечето от нас влизат в брак след години на сексуално номадство. До времето, в което надяваме халката, ние сме се увличали, срещали сме се с други хора, влюбвали сме се, живяли сме съвместно и сме късали.
Навремето сме се женели и чак после сме правили секс за първи път. Сега се женим и спираме да правим секс с другите. Правим съзнателен избор да се разделим със сексуалната си свобода като залог за сериозността на решението. Обръщайки гръб на потенциалните партньори, ние потвърждаваме значимостта на половинката си: „Намерих Единствения/Единствената. Спирам да търся.“ Предполага се, че в един миг желанието ни към другите се изпарява, изчезва и се размива пред силата на единичното привличане.
В същото време кушетките на терапевтите са пълни с хора, които казват: „Обичам съпруга/съпругата си. Ние сме щастливи заедно, обаче аз имам афера.“
„Обещавам да бъда най-големият ти фен и най-критичният ти съветник, твой съучастник в престъплението и утеха в разочарованията. Обещаваме вярност, уважение, разбиране, неувяхваща страст…“ и какво ли още не.
За какво друго бихме могли да мечтаем в подобно блажено партньорство? Еволюцията на съзнателния избор ни е довел до място, където изневярата не бива да се случва, понеже всички предпоставки за нея са премахнати; осигурен е съвършеният баланс между сигурност и свобода.
Въпреки това изневерите се случват. Случват се в нещастните бракове, както и в щастливите, случват се в отворените връзки, макар и след старателно предоговаряне. Свободата да си тръгнеш или да се разведеш би трябвало да направят нуждата от изневяра излишна. Защо тогава хората изневеряват? И защо щастливите хора изневеряват?
Най-честото обяснение е, че нещо в бракът куца и че наличието на афера говори за проблеми във връзката. Теорията за симптомите обаче има няколко проблема.
Първо, тя насърчава идеята, че съществува такова нещо като перфектен брак, който обезсмисля кръшкането. Обаче новият ни брачен идеал не спира мъжете и жените да изневеряват. Иронията е, че тъкмо очакванията за домашна идилия ни побутват към изневерите. Навремето сме се заблуждавали, понеже бракът не е бил призван да ни носи любов и страст. Днес се заблуждаваме, понеже бракът не ни носи любовта и страстта, които ни е обещавал. Не желанието ни се е променило днес, а това, че смятаме, че сме в правото си, даже сме длъжни да го преследваме и реализираме.
Второ, изневярата невинаги е в корелация с брачна дисфункция. Да, има редица случаи, в които страничната връзка компенсира дефицити в брака, но далеч не всички изневери се мотивират от това. Има рецидивисти, нарцистично настроени индивиди, които мамят просто защото могат.
Терапевтите всекидневно се натъкват на хора, които се кълнат, че обичат партньора си, щастливи са с него и въпреки това го мамят.
Една от най-неудобните истини за изневерите е, че това, което за партньора А може да е смъртоносно предателство, за партньора В може да се окаже трансформиращо преживяване. Извънбрачните афери са болезнени и дестабилизиращи, но могат да бъдат освобождаващи и насърчаващи. Да разбереш и двете страни е много важно, независимо дали връзката ще приключи или двойката ще остане заедно, ще се преустрои и ще продължи да съществува в нов етап.
Много от изневеряващите изповядват по време на сеанс, че се чувстват нови, различни, желани. Те виждат изневярата като преоткриване на себе си, търсене на нова (или изгубена) идентичност. За тях невярността не е толкова симптом за проблем в брака, колкото разширяващ опит, който включва порастване, изследване и трансформация.
Понякога, в търсенето на някой друг, не се опитваме за загърбим партньора си, а личността, в която сме се превърнали. Търсим не толкова друг любовник, колкото друга версия на самите нас. Мексиканският есеист Октавио Пас описва еротиката като „жажда по нещо друго“. Понякога тази така пристрастяваща „другост“, която хората откриват в изневярата, не е новият партньор, а тяхната собствена нова същност.
Подобно отношение към изневярата може лесно да се онагледи с „ефекта на уличната лампа“ – пиян човек си търси ключовете, но не там, където ги е изпуснал, а там, където е светло. Хората имат склонността да търсят истината там, където е най-лесно да я намерят, а не там, където тя най-вероятно се намира.
Вероятно това обяснява защо толкова много хора се придържат към теорията за симптомите. Да обвиняваме проваления брак е много по-лесно, отколкото да се изправим пред собствените си нерешени проблеми, пред неутолените си копнежи и нарастващата досада. Проблемът е, че за разлика от пияницата, който търси напразно, в брака винаги можем да открием проблем. Но той не винаги се оказва правилният ключ, с който да отключим причините за изневярата.
Това, че в една двойка има проблеми, не значи непременно че тези проблеми са довели до изневярата.
Подобни афери не са симптом за пропукан брак или патология, а криза на идентичността, вътрешно преподреждане на личността. С напредването на възрастта и достигането до средната възраст, понякога изживяваме своите бунтове на порастването.
Текст: Естер Перел, „Атлантик“
