През изминалите дни планираното за 17 септември провеждане на Европрайда в Сърбия разбуни консевативните и крайнодесни духове в страната. Многохилядно шествие от „защитници на традициионните ценности“ мина през Белград въпреки уверенията на президента Александър Вучич, че събитието ще бъде отменено именно поради заплахи от крайнодесни активисти, с оглед безопасност и предвид политическата криза в Косово и войната в Украйна. Икони, сръбски знамена и, кой знае защо, портрети на Владимир Путин се възвисяваха над консервативното шествие. Към момента провеждането на Европрайда, за чийто домакин Сърбия беше избрана преди три години, остава за насрочената дата. Сръбската православна църква се обяви против събитието с аргумента, че то е заплаха за традиционните семейни ценности. По думите на епископ Никанор то осквернява страната, църквата, семейството и представлява умишлен опит за унищожаване на ценностите на Сърбия.
Последното далеч не изненадва, тъй като до голяма степен съвпада с позициите на Българската православна църква и на противниците на Прайда и генерално на правата на ЛГБТИ+ общността у нас, а и не само у нас. Наративи, свързани с християнската вяра, са широко употребявани в подкрепа на радикално консервативни и крайнодесни настроения, свързани не само с отношението към ЛГБТИ+ хората, но и към сексуалните свободи изобщо, включително що се отнася и до правото на аборт например или до ролите на мъжа и на жената в обществото и в семейството.
Защо обаче човешката сексуалност се превръща в толкова важен въпрос за консервативните християни?
Както и за хората, които, без да спазват неотклонно всички повели на религията си, я превръщат в знаме и манифест на неодобрението си към частния живот на другите. За пръв път се отвратих от това, когато на опелото на близки хора, загинали в трагичен инцицент, свещеникът си позволи да говори, че те са били „истински християни и раби Божии“, защото не са допускали в сърцата си „съвременната джендър идеология“ – нещо, което той едновременно нямаше как да знае и твърди със сигурност, камо ли да го използва за консервативна пропаганда сред опечалени в храм.
Отговорът се крие в ортодоксалността, и то ортодоксалността в широк смисъл, а не конкретното разбиране на ортодоксалност като източноправославно християнство. Приемането на нещо различно от хетеросексуални връзки или брак се разбира като опасно отклонение от дългогодишната ортодоксална позиция на християнството. Това разбиране обаче не е „древно учение“, както се твърди, а относително нов феномен.
Понятията за ортодоксалност започват да се определят към края на III век. Следва съборът в Никея през 325 г. сл. н. е. Общо седем Вселенски събора на църквата са свикани, за да установят ортодоксалните доктрини и догмати. Тези събори, на които традиционната ортодоксалност почива, касаят отсяването на верните от неверните твърдения и принципи относно природата на Бога Отец и на Иисус Христос.
Не само, че твърдението, че сексуалността е централна за християнската ортодоксия, е съмнително, но не е сигурно, че еднополовата сексуалност винаги е била осъждана от църквата. Библейски учени като Уилям Лоудър и Хедър Р. Уайт поставят под съмнение тълкуването на библейски пасажи, за които консервативните християни твърдят, че изключват еднополовата сексуалност. Историци като Джон Босуел, Джудит С. Браун и Марк Д. Джордан са показали, че докато еднополовата сексуалност в исторически план понякога е била забранявана, в други случаи е била толерирана и дори празнувана в хода на християнската история. Така че аргументът, че сексуалността винаги е била централна за християнската ортодоксия, е нестабилен. И все пак изглежда, че за някои консервативни християни този възглед за сексуалността е станал по-важен от доктрините, които наистина са централни за традиционните разбирания на християнството, като спасението на душата от греха и смъртта, противодействието на ереси и фалшиви учения.
Един възможен отговор за централизирането на сексуалността като въпрос на ортодоксалното християнство може да се намери в работите на Мишел Фуко от XX век относно дискурса. За Фуко понятието „дискурс“ включва набора от практики, език, техники и генерални условия, които произвеждат „приемливата истина“ по дадена обществена тема. Той наблюдава два такива конкретни дискурса относно сексуалността, датиращи от XIX век насам – единият от тях се занимава с класифициране на сексуалните практики като здравословни и нормални и, съответно, като нездрави и ненормални, докато другият се противопоставя на криминализацията и стигматизирането на сексуалността и насърчава сексуалната свобода в контекста на доброволните отношения между дееспособни лица. Консервативните християни са склонни да се придържат към първия дискурс, като твърдо застават зад тезата, че еднополовата любов се противопоставя на Божията истина за секса. Те делегират на самите себе си божественото правомощие да определят кое е правилно и неправилно, кой е „истински“ християнин, кой заслужава спасение и това само по себе си противоречи на религията им, чиято ортодоксалност се корени единствено в еднозначно установеното разбиране за природата на Бог и за християнското спасение.
Ако приемем, че за съвременния вярващ човек със средно задълбочени теологични познания християнската вяра се отъждестява с учението на Иисус, то всъщност много от действията, срещу които Прайдът се бори, следва да съвпадат с постулати именно на това учение.
Едно от тях например е всяка форма на насилие срещу хората от ЛГБТИ+ общността.
Всъщност точката в това изречение следва да идва директно след „хората“, без да са нужни повече пояснения, тъй като ненасилието срещу хора е еднозначна концепция от гледна точка на Новия завет. Иисус проповядва любовта и към ближния, и към врага, като в широк смисъл това не следва да се разбира единствено като близките ни хора и хората, които са ни навредили с нещо, но и генерално – хората, с които сме съгласни, имаме сходни разбирания, чувства и начин на живот, и тези, с които не сме и ги нямаме.
Сам за себе си, всеки би могъл да помисли дали библейският Иисус дискриминира някого или толерира някаква форма на дискриминация, независимо на каква основа. Фарисеите, които той гони от храма, насърчават дискриминацията срещу жените, срещу бедните и дори срещу самаряните, докато проповядването и поведението на самия Иисус са отворени към всички, инклузивни.
Твърдението, че според Библията хомосексуалността е грях, не може да се защитава като абсолютна истина, защото Библията нито веднъж не адресира въпроса за отдадените емоционални връзки между двама души от един и същи пол – този въпрос е модерна концепция. Содомията, която се приема за неморална и за грях, предполага различни форми на случайни чисто физически връзки с цел задоволяване на сексуални нагони, каквито в съвремието, за радост или за съжаление, се считат за нормални и в парадигмата на хетеросексуалните отношения. Самите термини „содомия“ и „содомити“, които в съвременността широко се използват за осъждане на неприемливи според някого сексуални практики, произлизат от библейската история за унищожаването на града Содом заради греховете му. Какви са обаче тези грехове? Езекиил 16:49 ни казва: „Ето що беше беззаконието на сестра ти Содом, Нейното и на дъщерите ѝ: Гордост, пресищане с храна и безгрижно спокойствие; А сиромахът и немощният не подкрепяше…“.
Застъпен в Библията грях, свързан може би най-пряко с хомосексуалното поведение, е обичайната за съжаление и до ден днешен практика войници, крадци и побойници да изнасилват паднал враг, утвърждавайки победата си чрез обезличаване и унижаване на победените. Този акт на изнасилване на враг е свързан с власт и отмъщение, а не с хомосексуалност или изобщо сексуална ориентация.
Вижте още: Основният мотив за изнасилването не е сексуален
В действителност Иисус не казва нищо за еднополовото поведение. Еврейските пророци мълчат по въпроса за хомосексуалността. Само шест или седем от 31 102 стиха в Библията се отнасят по някакъв начин до еднополово поведение – и нито един от тези стихове продължава да не се отнася до хомосексуалната ориентация, както се разбира днес. Може би най-отявленият и еднозначен анти-гей наратив сред тях е Левит 20:13. Ето какво казва той: „Ако някой легне с мъжко, като с женско, и двамата са извършили гнусота; непременно да се умъртвят; кръвта им да бъде върху тях.“
Левит е кодекс за святост, написан преди 3000 години. Този кодекс включва много други остарели сексуални закони като убиване с камъни на прелюбодейци и булки, които не са девици, и екзекутиране на семейна двойка за секс по време на менструалния цикъл на жената и много други. Той също така включва забрани срещу определени прически, татуировки, работа в събота, носене на дрехи от смесени тъкани, ядене на свинско или миди, гадаене и дори игра с кожата на прасе, каквато е футболът. Този кодекс за святост представлява списък с вече отпаднали разбирания за човешки поведения. Тези поведения се приемат за „мерзост“, а в тогавашния език „мерзост“ така или иначе е второстепенно нежелано поведение, което не е еднозначано с нарушаване на 10-те Божи заповеди, с престъпления като изнасилването, кражбата, убийството. В случая конкретният кодекс е написан за свещеници с идеята да постави израилтянските свещеници над и срещу свещениците от други култури. Още в Новия завет, както Иисус, така и апостол Павел твърдят, че кодексът на светостта в Левит не се отнася за вярващите християни.
В Римляни 1:26-27 и следващите обаче Павел говори за изменянето на естествената употреба на тялото в противоестествена. При тълкуването тук имат значение категориите ни за естествено и неестествено и дали ги базираме изцяло на физиологията и биологичното предназнчение на човешкото тяло или ги издигаме до духа, емоцията, свободната воля и мисълта, за които се води, че отличават човека от останалите биологични видове. Преподобният д-р Луис Б. Смидес, известен християнски автор и етик, обяснява следното: „Хомосексуалните хора, които познавам, не са се отказали от хетеросексуалните страсти заради хомосексуалните похоти. … Те не се промениха от една ориентация в друга; не са решили, че от днес нататък ще са хомосексуални. За болшинството от тях противоестествено би било именно участие в хетеросексуален интимен контакт.“
Дори и Библията да третираше напълно еднозначно хомосексуалността като грях, да бъдеш християнин, не означава да бъдеш перфектен. Общопозната е идеята единствено който от нас е без грях, да хвърля камък. Центърът на християнството е любов към Бога и към другите, опрощение. Сексуалната ориентация и изобщо сексуалността – тогава, когато нейното манифестиране се случва доброволно и по приятен за всички участващи страни начин – няма абсолютно никакво влияние върху способността ти да обичаш Бог и другите хора. С опита си да се интегрират напълно в обществото и да живеят живота си в истина, вместо в криене и в лъжа, маргинализираните въз основа на сексуалност обществени групи всъщност демонстрират именно християнски ценности като прошка и любов – те са готови да се идентифицират с и да участват в група, която исторически ги е съдила, маргинализирала и преследвала.
В края на деня всичко се свежда до постулат, който ни е много познат от Библията – да постъпваме с другите по начина, по който очакваме те да постъпват с нас.
Силен консервативен наратив срещу теми като гей браковете или дори узаконяването на съвместното съжителство на двойки е запазването на традиционния брак, какъвто е той в Библията. Какъв е той в Библията обаче?
Брак между един мъж и една жена? Да. Също така е брак между един мъж, една жена и тяхната сурогатна майка. Или благословен от Бога брак на многоженци като Гедеон или Соломон. Сексът не се приема като духовно, емоционално или чисто плътско удоволствие, а като начин за продължаване на рода по Божията воля. Съществува изискване за непорочност до сключването на брак, отнасящо се предимно за жените. Изневярата в брака се наказва с убийства с камъни. Разводът не е допустим.
Дори и в драстично по-човечния Нов завет, Иисус защитава теза, че ако един мъж почине, преди съпругата му да се е с сдобила със син, то тази съпруга, следва да вземе за свой следващ съпруг неговия брат и да се сношава с него, докато не роди мъжка рожба. В контекста на времето си тази идея не би звучала толкова абсурдно и нехуманно, колкото звучи тя днес. Напротив, в духа на времената и нравите може да бъде приета именно за хуманна, тъй като скритият ѝ смисъл е закрилата на безправната тогава жена чрез осигуряването на възможността ѝ да остане в семейството, в което е попаднала след склюването на брак, и да осигури своето собствено положение чрез осигуряването на наследник, тоест дете от мъжки пол.
Библейската функция на брака е именно опазването и продължаването на „коляното“, на рода – именно затова нормите са склонни да позволят многоженство, за да е по-сигурно „производството“ на наследник, именно затова се обръща внимание върху девствеността на жената и върху непрелюбодейството – нужна е пълна сигурност чии са децата в семейството. По подразбиране, поради тази причина е необходимо легитимирането на брачната институция единствено между мъж и жена. Днес обаче основната цел на брака не е тази, а развитието на науката и на правните отношения позволява както алтернативни методи за сдобиване с дете в едно семейство, така и постигане на абсолютна сигурност чие е то. Всички изброени тук изисквания за брака, освен неговия изцяло хетеросексуален характер, вече отдавна звучат отживяло, нехуманно или абсурдно. Следователно ако говорим за „библейски брак“, не би било редно да сме избирателни, отъждествявайки го единствено с хетеросексуалност, но приемайки на драго сърце историческото отпадане на всички други норми и практики, които не са удобни лично за нас.
Друг познат консервативен наратив е, че естествената протовръзка между хората, от която следва да извеждаме поведението си във връзките, е тази между Адам и Ева.
„God created Adam and Eve, not Adam and Steve“ – вероятно сте го чували. Ако следите футбол, може да сте виждали и как покрай изминалото през 2021 г. Европейско първенство по футбол по повод лентите с дъгата на немския национален отбор тази пословица се видоизмени до „God created Adam and Eve, not Neuer and Hummels“.
Тази история за сътворението обаче история е предимно за Бог, история, написана, за да покаже силата Му да създаде света. Библейският текст казва, че е естествено мъж и жена да се съберат, за да създадат нов живот и това е така, но то дава повод за свободни изключващи тълкувания, че щом този тип отношения са естествени, значи всички други са неестествени. Текстът всъщност мълчи по отношение на връзките, от които не следва създаване на потомство, а в тях се включват не само хомосексуалните, но и нецелящите създаване на потомство отношения, както и връзките между възрастни хора или между инфертилни хора, които ние не приемаме за неестествени.
И още нещо: Земята е населена от синовете Адамови и дъщерите Евини. Да приемем този наратив за чиста монета, вместо да го тълкуваме като метафорично послание, би означавало едновременно да отречем всички еволюционни теории и да приемем, че всъщност цялото човечество е плод на едно кръвосмешение, което обаче противоречи в далеч по-голяма степен на съвременната медицинска и етична представа за естествено и за морално.
В Матей 7:3-5 можем да прочетем и още нещо: „И защо виждаш сламката в окото на брат си, а не забелязваш гредата в своето око? Или как дръзваш да кажеш на брат си: „Нека да извадя сламката от окото ти“, когато в твоето око има греда? Лицемерецо, първо извади гредата от своето око и тогава ще видиш ясно как да извадиш сламката от окото на брат си.“ Когато християнството, и по-специално Новият завет, говори за спасението на душата, акцентира върху собствените ни души. Спасяването на чуждата душа остава извън човешките функции и правомощия – земният човек практически може единствено да съди ближния си, но не към това го подтиква Библията и не това толерира. Дори намирайки се в утопичната до невъзможност позиция, в която никога не е завидял; никога не е пожелал нищо на ближния си; никога не е проявил неуважение към родителите си; не е споменал напразно името Божие; не е ял свинско през пости; не е причислявал към християнството езически ритуали и обреди, каквито са дори невинните мартенички, кукерите или нестинарството; не се е показал горд, алчен, мързелив, лаком, похотлив, завистлив или гневен, човек отново не би се намирал на място, от което да съди другите. Защото правейки го, вече е съгрешил поне в едно – че съди другите.
Вижте още:
