Двадесет и една години. А може би двадесет и две, не помня със сигурност. Във всеки случай, много вода е изтекла от деня, в който предположих какво всъщност означава да се влюбиш. Не простото чувство на одобрение към човек, преживяване или предмет, не усещането за приятност, синхронност и топла обич в компанията на любима книжка, на приятелките ми в училище, на Дани, гаджето ми от детската градина.
Сърцебиене, тръпки от глава до пети, усещане, че си намерил нещо твое си и прекрасно; радост, такава безпричинна и всепоглъщаща. Може да звучи наивно и преувеличено, но това изживях на десет години, когато случайно чух първата си любима песен.
Голямата ми любов от пръв звук започна в един неделен следобед, пред телевизор с кинескоп до голяма дървена маса с покривка, плетена на една кука. Пишех си домашните и разсеяно надавах ухо към музикално предаване по една от двете налични телевизии в националния ефир. Тогава започна Песента. Секунди по-късно бях залепила нос в екрана и цялата бях слух и възприятие. В този ден се появи обичта ми към музиката, а и наченките на лошо зрение, вероятно. Случи се и още нещо.
В клипа към парчето за пръв път видях момиче да целува друго момиче.
Бях развълнувана от мелодията, но нямаше как да не се смая от видяното. Не от негативна емоция, а от искрена изненада; ние, децата на деветдесетте в малкия град, не знаехме що е хомофобия, не защото такава е липсвала. Пред нас просто не се говореше за хора с различна сексуалност, а и за сексуалност изобщо. Публични ЛГБТИ образи липсваха, не се срещаха новини за тях във вестниците, нито статии в списанията – репрезентация липсваше напълно. Жените на екрана бяха или работнички и майки в соц филмите, или прелестни любими на алфа мъжете от латино сериалите.
Вижте още: Куиърбейтинг: Световната индустрия и шоубизнесът тръгнаха на лов за гей хора
След края на предаването, направих най-обичайното нещо за едно дете – изтичах при родителите си и ги попитах как е възможно жена да целува друга жена. Майка ми внезапно си припомни, че има работа и напусна стаята.
Последното нещо, с което ще запомня този ден, е отговорът, който баща ми даде на моя невинен въпрос – емоционалното и физическо привличане между представители на един и същ пол е нещо, което е познато на човешката история и култура от хилядолетия, наблюдава се навсякъде в природата и е напълно естествено.
Вижте още: Тате, какво е оргазъм
Много съм благодарна за този разговор.
Най-ценният подарък, който можеш да дадеш на едно дете, е да не отровиш сърцето му с омраза, а разума му – с лъжи.
Една от вдъхновяващите гледки на Прайд са именно семействата – възрастни хора, подкрепящи внуците си, млади двойки, понесли хлапета на рамене – високо над шарената и весела тълпа. Никога не е твърде рано да покажеш на някого лицата на любовта и свободата, никога не е твърде късно да заявиш публично позиция срешу неравноправието и омразата. Или поне – надявам се да е така. Едва тази година за пръв път посетих събитието .
Да, имала съм задръжки. Не, не се гордея с това.
От болестта „какво ще кажат хората“ съм се успяла да се излекувам, от заблудата „това не е мой проблем“ – също. Какво тогава ме е спирало ?
От една страна – неинформираност. В съзнанието ми Прайд беше пищен купон, който приключва с весело шествие по централните улици на града. Това само по себе е нещо прекрасно, но съществуват една порода хора, дисфункционални може би, които по-скоро биха отишли сами на протест, отколкото на парти. Не чувствах, че сред приятели и близки хора ще намеря съмишленик за посещение на събитието, а сама на публично място се смущавах да ида (едно разклонение на „какво ще кажат хората“, с което се боря отделно).
От друга страна – не мога да отрека, че се прокрадваха двете конкретни чувства, двете думи с по четири-пет букви, онези най-ненужните, натрапчиви и изтощителни. Първото е страх.
Страх, че може би не ми е там мястото.
Не бях убедена доколко е редно да присъствам на Прайд – не съм част от ЛГБТИ общността. Страх, че ще обидя някого, че ще си присвоя деня му по някакъв начин. Страх, че някой от онзи малък град на детството ми, ще види по-голямо „престъпление“ срещу общественото мнение от вече извършеното (на 32 и неомъжена) и не можейки да ме засегне лично, ще опита да смути семейството ми. След онзи разговор в детството ми не малко неща се промениха – псевдоценностната пропаганда, ширеща се у нас напоследък, се оказа твърде мащабна и коварна.
Втората, разбира се, е най-добрият приятел на страха – срам. В някаква част от съзнанието ми понякога се активизира копиращият механизъм – при разговор за сексуалност ставаме и излизаме от стаята.
Слава богу, порастването има и не малко позитиви.
Да, не можеш да прекараш пет последователни безсънни нощи, социалните мрежи не ти се струват толкова интригуващи и ставите те понаболяват от време на време, но за сметка на това започваш да виждаш по-добре. Колко незначителни и излишни са повечето ти притеснения и кои са съществените проблеми около теб. Колко е важно да заявяваш позиция всеки ден и да не приемаш никои от правата и свободите си за даденост. Започваш да търсиш правилната информация и точните хора и ги намираш. Или те теб.
Прайд не се е превърнал в ежегодно събитие, само защото куиър хората са имали нужда от парти.
Прайд е свързан с дълга история на борба за законност, свобода и спазване на човешките права. Отбелязва се през юни, в памет на бунтовете в Стоунуол – забележителна позиция срещу полицейския произвол и начало на декриминализирането на хомосексуализма. Маршът изразява съпричастност към борещите се за приемане, достойнство, а често и за физическа неприкосновеност във все още хомофобските общества. И същевременно с това е празник на идентичността в свят, който обезкуражава всички ни да бъдем различни. Именно такъв тип събитие очаквах да посетя с нетърпение и преживяното ме изпълни с радост възхищение, не по-малко от онази песен преди повече от двадесет години.
Прайд всъщност е нормалността, която ни липсва през останалите 364 дни в годината.
Прайд е комфорт и безопасност.
Да сте решаваща фигура в собствения си живот и утвърждаването на собствената ви идентичност – откровено, ярко и без извинения са начинът да се чувствате удобно с това, което сте, и да живеете по най-щастливия възможен начин.
Всички доброжелатели са добре дошли. Не е необходимо да разкривате пред никого своята сексуалност или полова идентичност, ако не желаете. Най-вече поради факта, че в много отношения прайдът е особено важен за ЛГБТИ хората, които все още не са се разкрили. Много други там са готови да ви покажат, че съществува активна и разнообразна общност, която ви подкрепя, приема и се бори за вас.
Прайд е чудесно време да излезете извън рамките и да експериментирате с външния си вид, но също така е и повод да приемете това, което сте, и да носите това, което ви е удобно. Всеки може да изрази себе си както намери за добре. Публичен „разврат“ и крещящ секуларизъм липсват, в разрез с внушенията на неодобронамерени медии и индивиди.
Прайд е осведоменост, достойнство, изправяне срещу тормоза и заемане на позиция.
Наскоро съдът в Страсбург единодушно постанови, че българските съдилища не осигуряват безпристрастен и недискриминационен процес при дела за престъпления, извършени от омраза. Актуалният Наказателен кодекс не разпознава хомофобията като специфичен утежняващ фактор при убийство. Безброй хора навсякъде по света са загубили работата си, семействата и живота си, поради желанието да живеят в мир със себе си.
Прайд е място и време, в което да осмислиш собственото си поведение, отговорността си към себе си и околните и в какви посоки искаш да израстеш.
Прайд е споделеност – забавление и празнуване на разнообразието, но и демонстрация, насочена към онези, които не подкрепят зачитането на правата на малцинствата и на човешките права изобщо, че ЛГБТИ обществото и съюзниците му, са огромна група група хора и са важен фактор. Такъв, който иска да доведе до положителен напредък за всички.
Прайд е обич и вдъхновение, старание и грижа. От безсънните нощи и труда на организаторите да осигурят безопасна и приятна среда за присъстващите, през усилията на доброволците, спокойното и уверено изразяване на любов и нежност, усмивките и проявите на добронамереност навсякъде в тълпата, до това да срещнеш скъп приятел, когото не си виждал от дванадесет години.
Прайд е обратното на страха и срама – не гордост, в смисъла на убеждението, че превъзхождаш другия по какъвто и да е било начин, а в достойнството и свободата да бъдеш цялостния си и автентичен си „Аз“. И това е най-ценният подарък, който един зрял индивид може да даде на себе си и другите около него.
Вижте още:
„Прайд трябва да има, защото там хората се забавляват не за чужда сметка“
