Приятна и неангажираща делнична вечеря с приятелка във вегетариански ресторант. До момента, до който тя не ми задава въпроса, от който несъзнателно съм се пазила години наред: „Замисляла ли си се как успяваш толкова често да се озовеш в подобна ситуация?“.
Поводът – за пореден път съм ѝ разказала за работна задача, за която от мен се очаква да участвам в силно социално и подчертано екстровертно събитие, което никак не ми е по вкуса, че и да заемам проактивната лидерска роля в него, да координирам ролите на различните присъстващи и да следя всичко да е точно. Докато междувременно изпитвам стрес до степен на физическо неразположение, започвам да усещам неприязън към хората наоколо и искам единствено да ме оставят на мира, да се пъхна между завивките вкъщи и да остана на тихо, за да проучвам и пиша на спокойствие.
Което и ще направя в идните дни след събитието, макар и с цената на стрес, който намирам за едновременно непосилен и безсмислен. Както и с цената на средно добре изпълнена задача, с която друг човек, на когото тя е присърце, би се справил с желание и далеч по-впечатляващо.
Думите на приятелката ми ме карат да си припомня различни случаи – и в служебен, и в личен план – когато съм се озовавала по средата на неприятен за мен сценарий. Такъв, който ще развали настроението ми за дълго преди или след конкретната ситуация, докато същевременно моят стрес и кошмарното ми настроение правят ситуацията трудна или неприятна и за околните.
Ами, много просто: другите е нямало как да знаят предварително какви са желанията ми и докъде се простират границите ми. Защото аз никога не съм им го казала директно и ясно. Дори обратното – оставила съм ги да мислят за мен по начин, който няма да ги накара да ме отхвърлят моментално поради липса на съвпадение в очакванията.
Сетих се за последния случай, в който съм била на интервю за работа. И на запознанство с нови хора. И на първа среща.
Във всеки от посочените моменти, както и предшестващите ги, мога да размишлявам върху един и същи погрешен поведенчески модел, който упорито продължавам да повтарям.
Представям се отлично, когато трябва да покажа какво мога и какво ще дам в съответното общуване. Провалям се, когато стигнем дотам какво искам и какво не искам. Нека вземем за пример работата, за да не става твърде лично.
Вижте още:
Успявам да разкажа подробно и уверено за уменията си, за силните си страни, за наблюденията си върху работните процеси на желаното място и как аз ще допринеса за тях. Пускам шега. Позовавам се на нещо релевантно, което съм видяла, прочела или чула. Задавам 2-3 адекватни въпроса, с които да покажа внимание към хората и бизнеса им, изслушвам ги с внимание. Подхвърлям допълнителни реплики като реакция на казаното от тях. Работи почти безотказно. Никога не лъжа за уменията и интересите си не обещавам неща, които не смятам наистина да дам.
Срамът да кажа какво възнаграждение очаквам, все едно е много нагло от моя страна, че изобщо изисквам да ми се плаща – всеки път казвам с поне 200-300 лева по-малко от сумата, която наистина искам.
Отговарям „окей“, когато обявеното възнаграждение не е окей за мен, и си отбелязвам наум, че трябва да търся още и още странични ангажименти, за да компенсирам липсите и да изляза на плюс.
Твърдо убедена, че бих работила единствено дистанционно, оставям у хората насреща абстрактното убеждение, че, да не бих имала нищо против понякога да се появявам в офиса и че може да се споразумеем за някаква хибридна форма.
Вижте още:
Нямам спомен дори веднъж да съм заявила ясно на интервю „не, аз не искам никога и под никаква форма да се занимавам с организация на събития и с координация, търся интровертна мисловна дейност, свързана с анализ и творчесство“. За сметка на това помня да съм казвала „Е, да събитията са необходимо зло, разбираемо е“.
Всъщност не мисля, че дори на близките си съм казвала „не искам да съм на шумно парти, не искам да съм в голяма компания, не искам да съм на барбекю, не искам да слушам тази музика“.
Причината – ами един константен страх, че на работа ще предочетат другия кандидат пред мен, а близките ми ще изберат пред мен шумното парти, голямата компания, барбекюто и съответната музика.
Само че това е тяхно право и подвеждайки ги за желанията, намеренията и границите си, аз всъщност им го отнемем. А на себе си отнемам възможността да устискам, докато открия правилните за мен самата контексти.
Разказвам всичко това, не за да се самобичувам по някакъв начин. Разказвам го, защото наблюдавам, че е доста масово поведение, което може би започва да си отива едва при поколенията след моето – от генерaция Z нататък. Те са първите, които говорят за личните изисквания и личните граници като за нещо добро, а не като за проява на недопустим егоизъм.
И трябва да се засмееш на шегата, с която се присмиват на теб – по този начин ще се покажеш „над нещата“ и няма да покажеш уязвимост пред майтапчията, нито пък да го засегнеш с ясно заявяване, че няма да търпиш това и то не ти е смешно.
И трябва да позволиш на баба си, вуйчо си и всеки неприятен роднина да си общува с теб, да те целува с мазна уста, да те щипе по бузите и да пита „кого обичаш повече – мама или татко“, защото иначе ще го обидиш.
Вижте още:
Не е важно, че ти не го обичаш, важно е той да не разбере.
Ако в училище бяхме добри по рисуване, а не по математика, ходехме на уроци по математика, а не по рисуване. Трябваше да наваксаме, да се усредним и да станем стандартни и безопасни.
Бяхме научени, че да заявяваме какво искаме е глезотия и каприз, а да заявяваме какво не искаме е слабост и уязвимост. А именно с такова вярване човек създава много повече проблеми и за себе си, и за останалите, отколкото ако е директен изначално.
Рано или късно, неминуемо излиза наяве това, че не ти стига заплатата и мразиш офиса; това кого обичаш и кого – не; това къде се чувстваш комфортно – и къде не; какво ти е смешно; в какво си добър; в какво изобщо не си. Изискванията и границите не изчезват, ако ги закопаем в себе си.
Единствено се появяват в най-неподходящия момент, когато вече сме наранили себе си, подвели сме някого и сме изгубили времето и на двете страни.
Вижте още:
