Популярната култура превръща положителното мислене е своеобразна квази-религия, „метафизика за домакини„, както го определя д-р Николай Михайлов.
Милони книги, стотици знайни и незнайни гурута и коучове, блогове, влогове и късметчета с кафето ни повтарят „Промени мислите си и ще промениш света си“. В повечето си форми, положителното мислене е един консуматорски блян: само трябва да направиш списък на нещата, които искаш, да си представиш, че те са на път към теб и трябва да дочакаш куриерът да ти ги достави. Основната претенция е, че представяйки си мечтаното, ти вече го доближаваш до себе си. Само остани 100% положителен достатъчно дълго и твоята нова реалност ще се материализира пред теб. Но подобна представа крие поне два проблема:
Положителното мислене всъщност ни учи да игнорираме чувствата си.
То ни учи как да се самохипнотизираме, пренебрегвайки истинските си чувства, създава своеобразно тунелно виждане. Кара ни да се затворим в балонче, в което можем да бълбукаме само като“най-доброто си аз“, вечно ухилени, изпълнени с любов и блаженство. В краткосрочен план балонът е приятен, но рано или късно той ще се пукне. И това ще стане, понеже всеки път, в който се насилваме да сме положителни, негативът на тази картина – отрицателните ни чувства – расте отвътре. Можем да ги игнорираме и и потискаме, но те няма да си отидат.
Животът е пълен с предизвикателства и справяйки се с тях, ние всекидневно активираме най-различни емоции, включително ярост, тъга или страх. Опитите да избягваме онова, което ни носи негативни мисли, е голяма грешка. Когато отричаме истинските си чувства, ние казваме на част от себе си: ти си лош. Ти си сянка. Ти не трябва да си тук. Така строим стена в съзнанието си и разделяме психиката си. Когато теглим вътрешно чертата между това, което е приемливо и онова, което не е – има риск да отхвърлим половината от себе си. Къде ни води това? Разбира се при тревогата, изтощението и депресията.
Можем да прекараме целия си живот в гражданска война със себе си. Алтернативата е да приемем, че сме човешки същества и сме подвласни на пълния спектър на човешкото. Не бива да разделяме емоциите си на „положителни“и „отрицателни“. Кой решава впрочем кое е положително и кое не? Къде да теглим чертата между доброто и злото в самите себе си? Дажеи най-крайните емоции имат своята важна функция в живота. Тъгата може да ни направи по-състрадателни, яростта – да ни накара да преодолеем лимитите си, а несигурността да стане катализатор на растеж, но само ако признаем съществуването им и им дадем място вътре във вас. Вместо да се борим срещу природата си, можем да използвате житейските препятсвия, за да се развивате.
Хората искат да „се избавят“ от страховете и безпокойствата си, представяйки си, че успехът е нещо като оазис, край който могат да си отдъхнат от дебнещия звяр на провала, който постоянно ги преследва. Но се оказва, че този оазис изчезва като мираж, в мига, в който го доближим.
Може даже да опитаме обратното на положителното мислене – да си представим най-лошия възможен сценарий, да изследваме какво би станало, ако най-дълбоките ни страхове се сбъднат. Съумеем ли да ги извадим на светло и да изградим такава картина, страховете ще престанат да са чудовище. По-скоро ще ги видим като пречки, които можем да преодолеем, а може и да ни препънат. А ако паднем, просто ще станем и ще продължим отново и отново. Нарича се опит и той ни прави по-мъдри и по-свободни.
