Точно преди 10 години получих странен коледен подарък – яка от сребърна лисица, естествен косъм. Заинтригувах се – стори ми се красива, дори я сложих веднъж за тържество, отиваше ми, но някак, без дори да мога да си обясня защо, усещах, че не се чувствам комфортно с нея. Човекът, който ми я подари, не е лош човек – искаше да ме зарадва, да ме накара да се почувствам специална. И аз, и той обичаме животни – парадоксално, нали? Ако някой ни беше попитал, още тогава, дали бихме наранили животно, и двамата без никакво колебание – дори с възмущение, че изобщо ни питат – щяхме да отговорим „не, разбира се, що за човек би го направил!“. И все пак помежду ни стоеше яката от лисица – висок ценови клас, сресана, престижна, чужда и мъртва, откъсната от тялото, бъдещето и душата си. Тя не ни беше нужна, за да оцеляваме, нито за да се храним, нито за да се пазим от студа през зимата, не бяхме я свалили и при самоотбрана. Обаче той ми я подари, а аз я облякох. И двамата със съзнанието, че обичаме животните и че „не сме лоши хора“.
„Най-голямата хитрост на дявола е да ви убеди, че не съществува!“ – нали така казваше Шарл Бодлер? Същата е и най-голямата хитрост на агресивния консумеризъм, облечен в продуктов маркетинг – да разкъса причинно-следствената връзка между източника и продукта, да изреже най-важната брънка от веригата на мисловния ти процес, да ти спести удобно наличието на жестокост в решенията ти, да те убеди, че дявол не съществува, или поне, че той не си ти, не с това твое потребителско решение, не с кое да е друго. Така е комфортно. Така можеш преспокойно да живееш без когнитивен дисонанс. Да си напълно чист пред съвестта си. Да обичаш животните и същевременно да увиваш тяхната кожа около врата си.
Не го казвам, за да оправдая себе си – тогава бях вече пълнолетен човек, образован, мислещ, отговорен за всяко свое решение. И вече можех и трябваше да знам по-добре.
Яката от лисица, която сложих за тържество, обаче често ме връщаше към себе си.
Стоеше в една луксозна кутия на дъното в гардероба и ми припомняше за посланията, с които израстваме, за начина, по който биваме възпитавани.
В детските приказки например, героите животни винаги „живееха“ в определени стереотипи. Онези, които се отглеждат за кожи и козина, или които се отсрелват от ловци, винаги влизаха в ролята на „лоши“ животни – хитри, кръвожадни, причиняващи всякакви бели и беди. Онези, които се отглеждат за храна, неминуемо бяха пасивни и глуповати. „Домашните любимци“ обикновено бяха протагонисти. Но пак отличавахме нашия си домашен Шаро от уличното псе. Полския мишок от градския мишок. На едно подсъзнателно равнище децата растяхме с едно предварително отношение към различните животински видове, базирано на десетки приказни наративи. Тези наративи оправдаваха собственото ни поведение, когато не се държим добре.
Още детската градина ни изпитваха върху ролята и функцията на различните животни – кравата ни „даваше“ мляко, кокошката ни „даваше“ яйца, прасето ни „даваше“ месце, овчицата – вълна. Звучеше като съвършена симбиоза в една щастлива за всички вселена, въртяща се около човешката ситост и удобство. Обръщането на словореда и замяната на глагола „взимам“ с глагола „давам“ бяха напълно достатъчни, че да живееш с любов към агънцето и с агнешко в чинията, без това по някакъв начин да те тревожи, когато си на пет-шест години. Сама по себе си тази комуникационна инверсия беше предостатъчна, че да не се налага човек да търси начини да обясни условията и жестоките практики в масовото, а дори и във фермерското производство на млечни и месни продукти – просто почти никой нямаше да се сети да се поинтересува и да попита.
Зоологическите градини пък бяха място, където провираш солети под надписа „не хранете животните“ под умиления поглед на своите родители или учители. Или пък слушаш с интерес увлекателната история за естествения хабитат на лъва, докато го наблюдаваш как живее в клетка два на три метра, и никой от възрастните хора около теб, никой от моделите ти на поведение, не ти обръща внимание, че в случващото се има нещо нередно.
Представленията с делфини също изглеждаха забавно, когато си дете – свръхинтелигентните бозайници изпълняваха весели номера, даваха целувка, подскачаха през обръчи. Усмихнатият водещ никога нямаше да каже на микрофона как това вреди на слуха им. Нито колко бебета делфини умират при условията, при които са отглеждани. Нито какво е физическото и психическо натоварване, което животните преживяват по време на тренировките си. Когато си дете, светът е прост – ако затвориш очи и не виждаш, значи никой не вижда теб; ако ти се забавляваш, значи се забавляват и другите.
Що се отнася до кожите, там оправданията и парадоксите бяха най-големи. През 90-те, когато голяма част от нас се прехранвахме с консерви и компоти, коженото палто символизираше социален статус, който дава свобода. Кожено палто означаваше, че вече не си при другите в тинята. Кожено палто означаваше красота. Смъртта символизираше колко успели сме в живота. Още тогава харесвах лисици. А баба ми знаеше и затова взимаше назаем от съседката от горния етаж, кака Ани, нейната лисичова яка с муцуна и стъклени очи. Че да си поиграя – нали обичам лисици.
При така структуриран модел на възпитание, разликата между живо, мъртво, свободно, пленено, истинско и плюшено животно, е много размита в детството.
Израснеш ли в този дух – а почти всички ние израстваме именно в него – е много лесно да виждаш смъртта като празник и като престиж, мъченията – като забавление, а себе си – като добър и хуманен човек, който обича животните, без тези неща по някакъв начин да се изключват взаимно.
Спрях да нося кожи, под каквато и да било форма, след случката с яката от сребърна лисица. Купих си първите си кецове, произведени без жестокост, тогава. Продължавам да ги нося и досега, а краката ми да са сухи и на топло.
Три години по-късно спрях да консумирам месни продукти. Гледах снимки от фестивала Юлин в Китай и ми беше трудно да понеса гледката от казаните, в които се варят живи кучета. „Добре, че не съм като „тези хора“, казах си. Месец по-късно придружавах приятели на фестивала Гуча в Сърбия. Там станах свидетел на реки от кръв, изливащи се под нанизи от куки с новородени прасенца, докато подпийнали хора извиват народни танци директно в кървавите вади. Тогава си дадох сметка, че разликата между китайците и между нас и нашите луксозни менюта, в които „телешки бузи“, „гъши дроб“ и „прасе сукалче“ звучи апетитно, престижно и в реда на нещата, е просто културна разлика, а не етична и принципна. Нашата култура не възприемаше яденето на кучета, така както други култури не възприемат това на прасета например. Всъщност бях като „тези хора“. Избрах си да не участвам и оттогава спазвам това си решение.
Когато говорим за живот без прояви на жестокост, често срещаме реакции на досада, на подигравка, на антагонизъм. И в такива случаи сме готови да отговорим със същото, а не е правилно.
„Cruelty free“ философията влиза в разрез с десетилетно заучени човешки модели и първото, което чуваш подсъзнателно, когато се говори за него, е това, че някой те нарича „жесток“. Жесток, заради това, че до момента си живял по един определен начин с убеждението, че това е правилно и че ти постъпваш добре. Сега обаче всички твои разбирания са оспорени – към теб има очаквания, на които може би не можеш да отговориш изцяло, а може би изобщо не искаш. Някой иска да те накара да се почувстваш гузен, виновен, сгрешил. Очаква да приемеш философията му, а понякога сам отказва да те приеме.
В детските си години заучаваме относително лесно концепциите, в които биваме възпитавани, защото те са първото, което се наслагва в ума ни. Като възрастни хора обаче, макар и отговорни и разполагащи с всичката нужна информация, както и с възможността съвсем сами да взимаме решения, се оказва по-трудно тепърва да научим нещо ново. Това е така, защото възприятията и навиците ни са тренирани и отглеждани с години. Вече не сме tabula rasa и няма как да се научим да мислим по нов начин, докато продължаваме да пазим старите си убеждения, с които този начин влиза в конфликт.
Нуждаем се от процес на отучване, за да се върнем към същината си – онази детска същина, която изконно вярва, че не е правилно да нараняваме животни за удобство или за удоволствие, преди светът да ѝ намери морални оправдания и да изреже връзката между… кокошката и яйцето. Ето тук идва ролята на комуникацията. Не на убеждаващата и не на обвинителната, а на искрената, човешка и емпатична комуникация.
Достатъчно големи сме, достатъчно информирани, и достатъчно материално задоволени (поне ние, средните западни хора), че да спрем да късаме връзката между причини и следствия.
Не е нужно да очакваме нито от себе си, нито от околните, че ще се превърнат във вегани за една нощ. (За много хора, между които съм и аз, това е трудна трансформация на начина на живот – за разлика от вегетарианството, с което успях от раз, отказът от млечни продукти се оказва много предизвикателен, затова все още съм на ниво органичаване на консумацията.) Можем обаче да взимаме по-аргументирани и отговорни решения. Като това да не си купим кофа панирани пилешки крилца от верига за бързо хранене с ясното съзнание, че едно-единствено наше хранене струва 20 пилета, цялата останала част от които отива на боклука. Можем да не пускаме разгонените си животни да обикалят сами из квартала. Дори и без да сме спрели да консумираме месо, можем да помислим наистина ли ни е нужно да изядем порция гъши дроб, предвид, че за приготовлението ѝ птиците се угояват насила, докато черният им дроб се увеличи между седем и 10 пъти и притисне останалите им вътрешни органи. Можем да помислим, преди да изхвърлим остатъка от порцията си в кофата. Можем да проучваме внимателно източниците, от които идва храната ни – освен за животните и природата, това е добре и за самите ни организми. Можем да помислим два пъти, преди да заведем детето на представление с делфини. Можем да не отвръщаме очи всеки път, когато видим нелицеприятна информация за това как се произвежда храната ни – дори ако изберем да продължим да я консумираме, дължим на самите себе си да сме наясно какво точно правим. Можем да намалим тази консумация, от която към момента ни се струва, че не можем да се откажем напълно.
А що се отнася до теми като естествената кожа и естествения косъм, можем да кажем на маркетинга същото, което той някога е казал на нас – какво е добро и красиво и какво не е. И можем да го направим както с потребителските си избори, така и с гласа си: например като подкрепим Европейската гражданска инициатива (ЕГИ/ECI) “Европа без ценни кожи”/Fur Free Europe до 18 май 2022 г., подкрепяна и разпространявана в България от сдружения като „КАЖИ“ и „Невидими животни“.
Основни мотиви за забраната са, че ценните кожи са неетични, опасни и неустойчиви:
● Сложните поведенчески нужди на дивите животни не могат да бъдат задоволени във фермите за кожи: отглеждането им в тесни клетки и убиването им единствено или главно заради стойността на козината им не може да бъде допустимо дори и за домашни животни.
● Фермите за кожи представляват риск за здравето на животните и хората, както се доказа по време на пандемията COVID-19, когато стотици ферми за норки бяха засегнати от огнища на коронавирус и нови варианти на вируса бяха предадени от животните на хората.
● Добивът на ценни кожи е дейност с вредно въздействие върху околната среда, тъй като при обработката и боядисването на козината се използват токсични химикали. По отношение на замърсяването на почвата с токсични метали производството на кожи се нарежда сред петте индустрии с най-висок интензитет на замърсяване.
● Фермите за ценни кожи са заплаха за местното биологично разнообразие. Някои от отглежданите видове, като американската норка и енотовидното куче, които често бягат от фермите за кожи, понастоящем се считат за инвазивни чужди видове (ИЧВ) и оказват значително неблагоприятно въздействие върху дивата природа в Европа.
Промяната на нагласите по отношение на тази смъртоносна и мъчителна форма на „естетика“ вече е започнала и напреднала. Модни грандове по цял свят постепенно се отказват от употребата на кожа в колекциите си. По данни на Сова Харис, 81% от хората у нас не подкрепят добива на ценни кожи. И все пак единствената страна в света, където и добивът, и вносът, и търговията с ценни кожи е изцяло забранен, все още е само Израел. Следващата такава зона може да Европейският съюз, ако гласовете ни достигнат навреме до неговите институции.
Яката от лисица, между другото, още се намира в кутия на дъното на гардероба ми. Няма да я сложа, разбира се – не съвпада с ценностите и разбиранията ми. Няма и да я подаря – все тая е дали ще я нося лично аз, или ще я осигуря на някой друг, тя излъчва грешното послание, че тази жестока и порочна практика е приемлива, дори престижна, красива. Няма и да я изхвърля – трябва ми, за да ми напомня за безумната цена, която поколения наред сме придавали на консуматорската „естетика“: емоционално смазваща за нас и смъртоносна за по-слабите от нас. Да ми напомня още отправната ми точка, и това как фактът, че си тръгнал в мисленето си от лошо място, не означава непременно да си останеш там. Не означава да не мислиш и не означава да не растеш. Не означава да не признаваш грешките си. Не означава да не се учиш от тях.
*Използвана е информация с източник Сдружение „КАЖИ“ (Кампании и Активизъм за Животните в Индустрията).
Вижте още:
„Аз съм веган!“ на всяка дума и още 5 заблуди за веганството
