Всеки от нас от е чувал, дали бидейки в ролята на родител или на примирен слушател на собствените си детски лудории, че една от първите думички, които всеки малчуган научава, е „не“.
След като идентифицираме близкото си обкръжение – „мама“, „тата“, „баба“, научим се да обозначаваме непосредствените заплахи и основните си физиологични нужди, случайно или не, идва моментът за словата, обозначаващи личните ни граници.
След което ни предстои цял един живот, в който обществото се опитва да ни убеди да намалим „не“-тата си до абсолютния минимум.
Да, мамо, да, госпожо. Разбира се, шефе. Кажи „да“ на роклята. „Да“ на изкушенията, „да“ на здравословния режим, „да“ на съсипващата психиката работа, „да“ на безсмислената почивка, „да“ на обществото и конформизма, „да“ на социалната изолация и безразличието.
Дали постъпват добре и правилно е дискусионна тема. Но съгласието е безопасност. Съгласието е одобрение. Съгласието е памук или по новому фолио с балончета, което те опакова отвън и предпазва от ненужни усложнения. Хората с житейски опит просто искат да опазят близките си спокойни и щастливи.
Всички знаем народната приказка за мечката и лошата дума. В случая голямата, страшна и лоша думичка е само от две букви и всички се боим от ефекта ѝ. Да не я чуем, но още повече да не я изречем. За да не посрещнем последствията. Особено от хората, които обичаме. И които никога не са готови да я приемат.
Оказва се обаче, че даденото ни възпитание не е единствената база, която обуславя това поведение.
Психологът Стив Питърс дава една от най-конкретните метафори. Той нарича импулсивната част на мозъка „шимпанзето“. Всеки носи едно у себе си. Шимпанзето прави бързи преценки. То е обсебено от храна, секс, непосредствена опасност, отмъщение. Всичко това е напълно обяснимо от еволюционна гледна точка. Биеш се, когато е трябвало да се биеш. Убиваш, когато е трябвало да убиваш. Шимпанзето е грабливо, ревниво, алчно и се защитава непрекъснато. Все още го прави.
Но всички имаме и вътрешен човек. Той се намира в префронталната кора на мозъка. Там е всичко онова, което ни прави хора. Някои може да кажат, че там е душата ни. Тя търси истината. Търси доказателства. Спори рационално и вижда света извън бяло-черната ос.
„Да“ е това, което ни прави хора, „не“ е това, което ни прави индивиди.
Казването на „не“ установява граници. Границите показват какво сме готови да приемем в и как искаме да се отнасят към вас. Важен елемент във динамиката на всякакви взаимоотношения.
„Не“ ограничава стреса: елиминира поемането на твърде много ангажименти, понасянето на поведение, което ни прави нещастни и казването на „да“ на неща, които наистина не желаем да правим и ни създават прекомерно неудобство.
„Не“ ограничава шанса да попаднем в ситуация, неотговаряща на вижданията, разбиранията и нуждите ни.
Наистина звучи като детска приказка. По-лесно е, когато трябва да кажеш „не“ на досадник в трамвая, на нахален клиент, на някого, който те прережда на опашката в супера.
Много по-трудно е да събереш смелостта да възразиш на онези, които обичаш. Трудно е да имаш смелостта изобщо да изразяваш мнението си по сериозни теми. Още по-тежко е да спечелиш увереност, за да го направиш.
Няма нищо по-мъчително от това да се сблъскаме с хората, които са ни скъпи. Независимо дали е родител, брат или сестра, гадже, приятелка, най-добър приятел – последното нещо, което искаме, е да нараним този човек.
Дори и след като съберем куража и обмислим какво искаме да кажем, настъпва истинската Голгота: въпросът, как ще се отрази това на отношенията ни. Опасенията от последствията, от неразбирането… Дали ще ни простят? Ще бъдат ли отново нещата същите както преди?
Тогава обикновено настъпва отказ. Съжаляваме за мисълта си да кажем нещо на този човек и искаме да пратим цялата идея по дяволите. Това е голямо решение и не бива да се взима с темперамента на шимпанзе. Защото „да“ – много вероятно ще нараните някого и „не“, много е възможно нещата никога да не са същите отново.
Никой здравомислещ човек не иска да нарани близките си, но (клише на което, за съжаление, не ни учат като хлапета) не е срамно, а понякога даже е и нужно, да поставим себе си на първо място и да спрем да отлагаме заявяването на нуждите си зад страх и обичайните поведенчески модели, чрез които се опитваме да заобиколим конфронтацията.
Ако имахте приятел в трудна ситуация, подобна на вашата, щяхте ли да го посъветвате да не адресира проблема и да търпи или щяхте да му се развикате да се изправи срещу него? Или в краен случай – да бяга с двеста?
Много от нас, особено онези, които са подценени в едни токсични отношения, било то с с родител, приятел или партньор, предпочитат пътя на мълчанието, кротостта и съгласието. С надеждата, че така ще омилостивят човека в доминантна позиция и ще спечелят доброто му разположение на духа.
Срам ни е от нещата, които ни карат да се смеем, правим тайно нещата, които ни карат да се чувстваме добре със себе си, не изискваме отношението, което ни кара да се усещаме обичани и уважавани.
Че поколения наред се възпитаваме в духа на свръхпостиженията е ясно, но в стремежа си да сме неконфликтни и да избягваме сериозните сблъсъци с близките си, често прекаляваме с усилията да ги омилостивим – барем се сетят, че и ние сме хора.
Майка ви ви е казвала, че ви обича веднъж в живота ви, но вие градите кариера, семейство и деца, за да я омилостивите, вместо да се занимавате с писане и да работите междувременно в бар?
Приятелите ви не се обаждат със седмици, а когато го направят, се държите, сякаш че всичко е наред?
Хора се държат с вас като задна част на магаре и ви говорят ужасни неща, но вие оставате всичко да им се размине, защото „те са си такива“. Ходите ли на пръсти около тях, правейки каквото можете, за да ги направите щастливи?
Не.
Едва ли нямате поне една ситуация в живота, в която ви е трудно да кажете „не“, иначе нямаше да четете този текст до края.
Та тъй, защо четеш? Защо оставаш? Защо мълчиш?
Мълчите заради хубавите мигове? Мълчите, защото не искате да сте сами – без родител, без приятели, без партньор, без работа? Мълчите, защото сте инвестирали толкова много време, толкова много емоции? Мълчите, защото нямате сили да почнете отначало? Мълчите, защото не се отказвате? Мълчите, защото се страхувате, че никой няма да ви обича повече?
Нито една от тези причини не е достатъчно основателна да оставате във връзки, в които не можете спокойно да адресирате проблем, да заявите себе си и да получите отношението, което заслужавате.
А не е и нужно. В живота сме отговорни единствено за собственото си поведение, за нашето лично „да“ към самите нас.
Да, да, да! Да, това не е шега.
Още от автора:
Метод за оцеляване или глич в Матрицата: Страхът и други чудовища под леглото
Срещите преди и сега: Бе ли по-добре по бай Джейн-Остиново време?
Завистта не ни е пуснала от Библията насам чак до социалните медии
