Наближават матурите, Денят на славянската писменост и култура, краят на учебната година, абитуриентските балове…и знам какво ще стане.
Ще започне едно вайкане и тръшкане за големия процент двойки, ще има нападки за функционалната неграмотност, за мързела, за невежеството, за нелюбознателността, за интернета, за таблета, за новото гадже, за старите джинси, за кучето на съседа, за шумните косачи на трева… Ще излязат неподозирани причини – пречка за ученето, и от там – за представянето на изпита, и от там – за ограничените възможности за продължаване на образованието.
Най-потърпевши ще са седмокласниците и дванайсетокласниците – те имат задължителни изпити.
Така и не разбирам защо и за малките се нарича „матура”, след като понятието е ясно дефинирано – „Матура или държавен зрелостен изпит е изпит, който се полага след успешно завършен 12-ти клас и е условие за придобиване на средно образование.” Но да му викат както искат, това е най-малкият проблем. Не е толкова съществено какво име ще дадеш на позора си, ако наистина се изложиш…
А, вярвайте ми, излагане ще има! Защото то е обусловено от много причини, защото е заложено отдавна и ни е в кърпа вързано.
Един от тези фактори са учителите. На мен, като на учител, ми е много неприятно да го призная, но това е самата болезнена, гола и боса истина. Защото е много лесно да обвиняваме новите технологии, леността на децата, нехайството на родителите, смяната на часовото време, енергийните напитки, алкохола и тревата, и какво ли още не, но да не погледнем към собствените си остарели методи на преподаване, към скучната си консервативност и болезнена преданост на заложения учебен материал.
И съвсем скоро, когато бършем сълзите на родителите и сополите на децата, трябва да се попитаме с какво допринесохме за плачевните резултати на изпитите.
Дали имахме въображение и фантазия, ентусиазъм и любознателност, информираност и дързост, знания и любов да представим света на науката и знанието. Дали самите ние бяхме емблематични фигури по пътя на прогреса, или само държахме ръката на баба Илийца, докато вадеше колеца!?
Учениците не са вече като предишните, ама и учителите не са възрожденските даскали. Оправданията с ниските заплати не са достатъчни. Че хората от музеите, библиотеките и повечето лекарски кабинети да не би да получават по-добро заплащане!? Още, когато Петко Славейков се цанявал за учител и поискал еди-колко си гроша, му казали, че толкова не плащат и на говедаря.
Не сме ли предупредени преди да сме се родили, че в тази професия пари не се изкарват!? Но тя носи възможност за по-кратък работен ден и по-дълъг отпуск.
Винаги може да се избира – или си учител, или не си. И да си изяден – пак имаш два изхода.
Само не може да си учител-чиновник, писарушка някаква, която апатично изпява урока си и изчаква клишираните отговори на стандартно тъпите си въпроси.
Да, знам, че много от нас ще получат огромни букети в края на учебната година, че ще се чудим как да ги съхраним, но това далеч няма да значи, че всички ги заслужаваме.
Че стана песимистично, песимистично стана, но затова го написах по –рано. За да можете след матурите да ми кажете, че не съм била права. Да си гледам работата и да се засрамя, защото децата са се справили чудесно, а учителите са за чудо и приказ.
И ако това е така, аз ще се засрамя и ще се покая. Но резултатът ще е лош, и това си е…