Събота, 8 сутринта. Вместо да прегръщам тоалетната чиния като нормален човек, набутвам някакви неща в раница, взимам няма-и-три-месечното си бебе и излизаме в януарската нощ, за да отидем на събитие, наречено „Плувам с мама и татe“, група Пате.
Не съм ходила на басейн откакто бях на 4г. и тогава беше злополучно, тъй като майка ми беше предплатила някаква карта за една година, а а отказах да вляза в басейна, защото вътре имаше косатки. След кратка схватка все пак се озовах във водата, където ревах сред косатките няколко минути и ме изкараха.
Този път обаче ще е различно, защото самата аз вече съм майка, а филмът „Орка, китът убиец“ си остана в 1977г.
Първото, което ме обърква, са чиповете за съблекалнята. Вече никой не прави нормални, обикновени ключове и тази тенденция налага да помоля жената, която чисти басейна, да ми помогне да отворя шкафчето. След като багажът е вътре, а бебето – по памперс, се отправям обратно към рецепцията.
Долу е пълно с облечени хора с палта и шалове, докато аз, с развлечен пуловер, едва покриващ задника ми в бански, и спящо бебе в ръцете, моля учтиво да ме упътят към басейна. Оказва се, че за него се минава през съблекалнята. Доообре.
На басейна е много хубаво. От десет придружители на бебета, има две жени и осем мъже + моя. Осем мъже , които не са избрали да прекарат съботната сутрин в тоалетната с леген и телефон, в кръчмата с бира трезве, в леглото с подскачащ сопол и Битиви Комеди или на дрифт с беемвето пред историческия музей, а са станали рано, оставили са жената да си почива, обули са на бебетата си памперс за плуване, взели са всички такъми, необходими за едно такова събитие, и са отишли да пеят “Тик так, ставайте, дечица”.
Мисля, че това е много секси. Има надежда да се отърсим от патриотичното “Мъжът върши НАЙ-важната работа като ПРАВИ детето, оттам нататък е майката” и да станем народ, неувреден от липсата на бащина фигура в семейството.
Обстановката е чудесна: бебенцата се плицикат и мигат с мокрите си очички, татковците се усмихват, а майките оглеждат другите бебенца с онзи амбициран, състезателен поглед, който е присъщ единствено и само на майка, готова да докаже на себе си и света, че нейното бебе е някак, с нещо по-добро от другите бебета.
Моите проблеми обаче тепърва започват. В джакузито с топлата вода е много приятно и релаксиращо, но все в един момент трябва да се излезе. Слязох в басейна с пуловера и две кърпи за фитнес, като взех и телефона, но не взех кърпа за бебето. Съответно трябва да се кача да я взема. Бебето още не се е научило да плува в рамките на един урок, така че остава с баща си. Качвам се – кърпата му я няма. Слизам. Казвам на баща му, че е останала в неговия сак. Той ме контрира, че я е видял в мешката на бебето. Връщам се. Наистина е там, забравила съм да проверя в мешката. Слизам. През това време мъжът ми е установил контакт с една от другите майки, около 20-годишна, очевидно ползвала услугите на сурогатна майка: коремът й прилича на ламината в хола. Увиваме бебето. Качвам се. И се започва.
Майката-ламинат вече е в съблекалнята и кротко, методично и усмихнато съблича памперса на петмесечното си същество, маже го с кремче, слага му нов памперс и започва да го облича, докато му гука нежно. През това време синът ми се дере като вокала на All Out War и квичи като прасе, подгонено от самоходен сатър. Успявам да му надена горната част на бодито, но когато стигам до краката, писъкът оглушава махмурлиите в Сухата река (намираме се в Манастирски ливади), а бебето почервенява като божур. Решавам да го набутам директно в космонавта без облечена долна част. Речено-сторено. Под акомпанимента на нечовешките писъци, слагам бебето вътре, докато момченцето на 20-годишната й се усмихва и тихичко повтаря „Агуууу“.
Настанявам отрочето си в количката и в тих ужас забелязвам, че съм забравила да му взема чорапи. Бебето цвили, облечено в космонавт и босо, а аз започвам да обличам себе си, когато с нарастваща паника осъзнавам, че не съм си взела гащи и разполагам само с мокрия бански върху себе си – същия, който облякох в нас, за да не се обличам излишно на басейна.
Няма сила на Земята, която да ме накара да се разхождам с мокър бански. Имала съм хеморагичен цистит веднъж и оттогава му правя курбан всяка година.
Докато събличам мокрия бански и обличам директно клина, бутайки един памперс в него, за да не ми се търка на голо, майката с корем на русалка критично отбелязва, че бебето ми е без чорапи и отива да го успокои.
„Искате ли сешоар?“, учтиво пита гадта. „Искам“, казвам аз и навличам пуловера на голо. Памперсът подозрително надига клина ми, грабвам бебето, което е в истерия, и излизам. Сигурна съм, че Плоският корем вече звъни на социалните и по пътя към рецепцията започвам да рева.
Мъжът ми ме чака долу, прилично облечен и с шалче. Не разбира защо рева и бързам да се кача в колата и да я подкарам като Круела Девил, когато гонеше далматинците. Аз съм убедена, че социалните вече са по петите ми: що за майка носи памперси вместо гащи и изкарва бебето си босо на студа.
Паля, тръгвам. Още не са ме стигнали.
