Насилници и счупени мъже… Носят ли отговорност майките им?

| от Флорентина Д. |


Когато става дума за родителите на всякакъв вид „счупени мъже“ – такива с девиантно или антисоциално поведение, престъпници и всякакъв вид неудачници – едната презумция е, че майката ВИНАГИ е виновна. В другата крайност е разбирането, че майката няма НИКАКВА ВИНА за постъпките на порасналия мъж.

Всъщност и двете предположения може да са верни: майката е както виновна, така и напълно невинна…

Но не може да се изключи още едно нещо, определящо поведението на много синове и това е двойният социо-културен стандарт, който родителите – и много по-често – майките, поддържат, когато отглеждат деца от различен пол.

Този двоен стандарт далеч не е характерен за ВСИЧКИ майки модел, но пък е доста разпространен и се наблюдава по целия свят, включително и в западните развити общества, в които на мъжете и на жените уж са им гарантирани равни социални права.

Вероятно и вие сте го наблюдавали много пъти:

Майки и баби, които имат подчертано РАЗЛИЧНО отношение и очаквания към момчетата и момичетата, които отглеждат.

Вижте още:

Женомразството на майката обрича на нещастие дъщеря й

Имам приятелка-състудентка, отраснала в подобно семейство.

Когато се запознахме по време на следването си в Художествената академия, тя впечатляваше с голямата си зрялост, сериозност към ученето и видим, ярък, подчертан талант и сериозна работна дисциплина.

Но същевременно като социално развитие и поведение, моята приятелка се оказа доста незряла. Родителите й я бяха толерирали да учи ударно и да развива уменията си, но изобщо не й бяха разрешавали да излиза нито с приятелки, нито с момчета. Всъщност я бяха насърчавали да пази девствеността си до късно и да не се доверява на никого. Тя беше израснала като „момиче под похлупак“ – добро, старателно, работливо. И умееше да домакинства – на 19 години тя можеше да върти цялата къща сама, да готви и да се грижи за нуждите на всички. В същото време имаше свободата да рисува и да се изявява артистично, но все още имаше вечерен час, а баща й проверяваше поне по няколко пъти на ден къде е.

Когато се опознахме по-добре, ме порази факта, че тя сериозно страдаше от синдрома на по-малкото и винаги закриляно от големия лош свят момиче в семейството. Имаше по-голям брат, когото мразеше.

Скоро стана ясно, че брат й редовно влиза и излиза от затвора – и когато е „вътре“ – тя е спокойна, „защото там му е мястото“. Но излизаше ли от затвора, тя буквално се боеше за живота си. По нейните думи той тормозел всички от най-ранно детство, а най-вече нея. „За това е виновна майка ми, която винаги го е защитавала. Той винаги й е бил любимецът“.

Нейният брат – да го наречем Васил – бил отглеждан с огромна лична свобода от най-ранно детство.

Можел да излиза където си иска и да прави каквото желае, без да се обяснява, а при всяка глупост, която извършел, майката заставала на негова страна и „омекотявала“ постъпките му. Тя обяснявала, че Васил просто е „по-буен“, че „нали е момче – те са такива“, че „винаги е прав“ и „че винаги ще се оправи“, а ако не се – „ние ще му помогнем, с каквото можем“.

Майката буквално се разтапяла пред любимеца си, каквото и да направел той. А той не правел нищо добро. От дете Васил биел останалите деца, в пубертета се забъркал с наркотици, кражби и дори забременил своя съученичка. Родителите и на двете страни се споразумяли някак и решили въпроса. Нито една от постъпките му обаче не променила отношението на майка му към него.

Подчертано обичан и закрилян, веднага като навършил пълнолетие, той получил самостоятелен апартамент от родителите си… който продал, веднага като му станало възможно. На всичкото отгоре между излизанията си от затвора се оженил и създал дете. Като оставил семейството си всъщност без собствен дом.

„Майка ми изобщо не забелязва какъв е той“, твърдеше моята приятелка. Всеки път като излизал от затвора, родителите й организирали нещо като „национално тържество“. И отново, и отново му давали каквото пожелае, а от него се очаквало единствено да се прибира от време на време, за да се нахрани и да ги види живи ли са.

Нулева критичност към представителя на мъжкия пол и силна критичност към момичето –

оказва се, че това е разпространена диагноза сред много майки, дори и да не става дума за такива крайности като гореописаните.

С изрази като „момчето си е момче“ такива майки приемат абсолютно всичко, извършено от сина, дори с нещо като гордост. За сметка на това момичето се отглежда като в кафез, а социалните й отговорности са строго определени в рамките на дома.

Ако и вие познавате подобни семейства, може би разбирате, че майките съвсем не са напълно невинни.

В текста „Мили майки на момчета, искам да ви кажа нещо“ съм писала отново по този въпрос – защото ми се струва, че това отношение на пълно приемане започва още с раждането на съответния представител от мъжки пол…

Вижте още:

Мили майки на момчета, искам да ви кажа нещо


Повече информация Виж всички