На Смирна
Това се случило някога в една равнина. Ни едно възвишение не спирало погледа в нея, само короните на дърветата. Тучни били ливадите ù, пълноводни реките, идващи от далечни земи. Щастлив би бил народът ù, ако там не живеел могъщия вятър. В тежка плитка бил сплел дългите си коси той и шибал с нея като с бич.
Рушал домовете на хората, превръщал дебелите греди в трески, стривал на пясък керемидите и отнасял покъщнината. Затова се събрали един ден те и решили да му се опълчат. Цяла нощ мислили и накрая решили. Изковали в ковачниците си ковачите дълги, железни пръти. Сбрали каменарите тежки, гранитни канари. Запретнали ръкави зидарите и издигнали крепост от камък и желязо високо в небето, около цялата равнина.
Скрили се в нея хората и заживели необезпокоявани, а могъщият вятър блъскал ядно с тежката си плитка здравия зид, но не можел да го помръдне. Замлъкнала равнината. И лек повей не поклащал тревите, не трепвала ни една клонка, ни един листец. Нямало кой да разпръсне аромата от тичинките на цветята до кошерите на пчелите, за да им помогнат да родят децата си – семената и да превърнат нектара им в сладък мед. Нямало кой, като небесен пастир, да поведе белите стада на облаците, за да донесат дъжд и да укротят жарките лъчи на слънцето. Напукала се земята. Пресъхнали изворите. Натежал знойният въздух, заклюмали житните класове, пъстрите главици на цветята тъжно се свели, цветчетата на овошките капели от протегналите се клонки, овцете с мъка скубели сухата трева, а по пладне нямало къде да се скрият на сянка.
Дори и в най-дълбоките кладенци зад стените на крепостта водата се била превърнала в кал и хората едва засищали жаждата си. Запасите в хамбарите и мандрите също се свършили и настанал небивал глад, но в страха си хората се били затворили зад здравите каменни стени и от там не чували гласа на Земята. От другата страна на стените пък вятърът виел все по-свирепо и шибал с дебелата си плитка здравия гранит.
В крепостта живеело и едно малко момиченце. Разхождало се то по цял ден по дългите тихи коридори и гледало през високите сводести прозорци, препречени с дебели железни решетки. Една нощ в съня си то дочуло тихия гласец на цветята и отворило очи. Прилепило сънено носле в стъклото и видяло напуканата земя, жадуваща за капка дъжд, погледнало през другото и видяло гневния танц на вятъра.
Отворило тогава тежкия прозорец то и спряло големи, блеснали очи в свирепото му лице. Направило с малките си ръчички фуния пред устата си и се провикнало през оглушителния вой:
– Разплети косите си, Вятърко и ги пусни през решетките на моя прозорец, за да погалиш цветята и дърветата на равнината.
Усмихнал се тогава вятърът на малкото смело момиче, разплел тежката си плитка и прозрачните му коси като сребърни нишки влезли в стаята. Отворило детето и другия прозорец и нивята се разлюлели като море. Зашептели клоните на дърветата, а във въздуха се понесъл ароматен прашец. Хукнало момиченцето по дългите коридори и когато блеснало утринното слънце, било отворило всичките прозорци на крепостта. Небето се покрило с бели облаци и дъжд измил горещият прах от клони и треви. Вятърът се усмихвал и нежно шепнел в короните на дърветата, гмурвал се в житата и разказвал чудни истории, а в косите му се вплитали белите цветчета на овошките. С пълни гърди вдишали хората ароматният въздух, напълнили се очите им със синевината на небето и зеленината на полята, те вдигнали тежките железни резета и излезли навън. И ти можеш да бъдеш това момиченце.
Приказката е част от конкурса на Mamamia.bg „Напиши ми приказка“.
