#КОЙ каза, че е супер да пътуваме с градския транспорт?

| от Евелина Бонева |

Возя се из София с колата и си мисля,че ние, хората, всички сме по някакъв начин еднакви, всички носим у себе си човешкото, което си струва да бъде пазено и ценено. Всички ние заслужаваме да бъдем обичани, да живеем пълноценно, да имаме хубави деца и отворени очи, да тръпнем от удоволствие, да се смеем с глас, да сънуваме красиви сънища, да бъдем спасявани, обгрижвани, вдъхновени, свободни.

Един ден отивам на работа с градския транспорт и разбирам, че всичко това изобщо не е вярно.

Трябва да кажа, че от няколко години не ползвам градски транспорт, тъй като се сдобих с автомобил и докато задникът ми растеше правопропорционално на часовете, прекарани в шофиране, някак се отдалечих от енигмата на обществения транспорт. Чувах, че положението се е подобрило, че има много нови тролеи, трамваи и автобуси, че има климатици, нова система за дупчене на билетчета и отваряне на вратите, че контрольорите вече не носят онези отвратителни сини жилетки, които белязаха тийнейджърските ми години с панически страх и че като цяло това бил интелигентният начин за придвижване в столицата.

Признавам, че не желаех да се уверя със собствените си очи и бъбреци, които, доколкото помнех, доста страдаха по време на ерата „Градски транспорт“ в живота ми. Но ето че един ден се наложи да оставя колата и да стигна до работното си място с тролей.

Трябва да упомена, че аз съм лек хипохондрик с умерени обсесивно-компулсивни навици. Не съм от тези, които мият ръцете си 3 по 3 пъти преди и след всяко хранене, но съм от онези, които използват хирургически дезинфектант вместо обикновен. Поради тази причина първия шок, който изживях, докато се качвах в тролея, ми бе нанесен от дръжките, за които трябваше да се хвана. Използвах стария трик с увиване на ръкав, а когато едно място се освободи побързах да седна, за да се отдалеча от кашлящата жена до мен, която очевидно имаше бронхопневмония. Не знам защо не си беше у дома.

Още на втората спирка започнах да си спомням защо се отказах от това удоволствие и предпочетох интеракцията с невротични и дезориентирани шофьори пред спокойствието на градските возила. В дъното на тролея се чу суматоха и добрата, стара картина се материализира пред очите ми: контрольори сваляха нахални юноши. „20 лв. глоба“, изкънтя гласът на контрольорът, носещ самочувствието на Зевс от „двойката тролея“. „Абе сега се качих бе, брато, опитвах се да продупча билетче, ето!“. Докато контрольорите смъкваха младите нарушители на закона, пред вратата се образува скупчване и една възрастна жена започна в паника да крещи: „Кой номер е тролеят? Кой номер е тролеят?“. Двама от тълпата около вратата изсумтяха презрително. Трима не обърнаха внимание. Едно момиче каза: „Двойка.“. Бабата се качи, а аз станах, за да седне на моето място, както са ме учили. През това време вече се бях убедила, че жената с бронхопневмонията всъщност е с туберкулоза.

На завоя от бул. „Левски“ към бул. „Раковски“ всички дружно се лашкахме в смесица от мексиканска вълна, пого и пияни хора, присъстващи на изпълнение на „Здравей, как си приятелю“ на Тоника на живо. Както подобава на всяко място с повече от 10 души на квадратен метър, някой пръдна. Но и това не ме сломи. А и вече бях болна от туберкулоза, варикоза, херпес и червен вятър, така че гледах на живота по друг начин. Освен това, може би бях вече и бременна. За разлика от момичето, което имаше нещастието да получи свободно място на седалките преди кръгчето от приятен, възпитан младеж, който стана и с джентълменски жест й посочи продраната седалка (да, не уцелих един от новите тролеи). Оказа се, уви, че бременността й се е случила само в главата на младежа, което резултира в хаплива забележка и разстроено лице.

В същото време възрастната жена, която се интересуваше от номера на тролея изведнъж подскочи и изкрещя: „Ама този тролей кой номер е?“. „Двойка“, отговори тълпата дружно в един глас. „Е как двойка, едно момиче питах и ми каза деветка. Аз сега как да сляза и да се върна? Ох, Боже, може ли да ме объркват така…“, възмути се дамата. И наистина, що за човек би заблудил умишлено баба за номера на тролея? И кой ли е бил, зачудих се аз в търсене на занимание на ума, което да ме отведе далеч от погото до вратата поне мислено. „Може би е бил пръдльото…или пък мнимата бременна…от тези всичко може да очаква“, разсъждавах аз на ум, превръщайки тролея в острова на десетте негърчета от романа „Десет малки негърчета“.

И докато търсех в ума си кой може да е виновникът за драмата, нов крясък ме извади от пътуването ми в стил „Скитникът между звездите“ на Джек Лондон и ме запрати грубо обратно в тролея. „Заради такива като тебе е на това дередже държавата, пуста младеж, оставил си билета тука, да го вземе някой друг, вземи си билета веднага и го хвърли долу, чуваш ли ме, ееее“. Притежателят на тези гневни слова бе на видима възраст 122 години, а речта му беше насочена към младо момче, което внимателно остави билета си на другите.

Вече опасно наближавахме площад „Славейков“, а аз бях избутана към средата на тролея и отчаяно търсех по-добрия път към някоя врата. Когато пристигнах до нея (което ми отне време приблизително колкото да стигна до Бразилия през Тайланд), цялата предна част на превозното средство бе обладана от свръхестествен смут. Причинителят се оказа момиче с червена коса, което не можеше да намери копчето за отваряне. Хората отзад напираха, готови да издигнат Иисус до хълма Голгота, момичето се притесни и точно преди пика на напрежението, своеобразен Джейсън Стейтъм с куфарче и очила натисна копчето, вратата се отвори и всички се изляхме навън.

Ден по-късно шофирах по уличките на „Иван Вазов“ след като някакъв човек ми беше отпрал страничното огледало и си мислех как в София няма „най-добър“ начин за придвижване. Улиците не те предразполагат да се движиш с колата си, градският транспорт не предлага уютно и бързо придвижване. Велосипедните алеи свършват в средата на пътя на Маккарти, а пешеходците имат по-голям шанс да преплуват Тихия океан, отколкото да стигнат невредими до дестинацията си. Но знаете ли, точно в този момент се случи чудото. Мъж в BMW 3-ка ме пусна да мина пред него.

В този момент слънцето надигна глава над ноемврийските облаци и аз разбрах. Всички ние, хората, всички сме по някакъв начин еднакви, всички носим у себе си човешкото, което си струва да бъде пазено и ценено. Всички ние заслужаваме да бъдем обичани, да живеем пълноценно, да имаме хубави деца и отворени очи, да тръпнем от удоволствие, да се смеем с глас, да сънуваме красиви сънища, да бъдем спасявани, обгрижвани, вдъхновени, свободни.

 
 


Повече информация Виж всички