За разлика от предишните поколения, които възпитаваха децатата си както могат и както намерят за добре, днешните родители са впримчени в мрежа от милион съвети, напътствия и императивни препоръки, които казват как „трябва“ да се възпитават деца.
Достатъчно е да влезете в книжарница или да напишете в Google „как да възпитам детето си“, за да потънете в безбрежен океан от уроци, които се опитват да ви внушат, че ако нещо в поведението на децата ви не се вписва в очакванията на обществото, действате грешно. И има решение. Само трябва да го прочетете и приложите. Иначе казано – хаосът и чувството за вина са на по-малко от една детска ръка разстояние.
Толкова често се повтаря мантрата, че детето е празен лист хартия, на който може да се напише всичко, че почти сме повярвали в нея. Но всеки, който има дете, е наясно, че това изобщо не е така. Децата имат наклонности, таланти, съпротиви и всички други психични конструкти, които са характерни за големите хора. Съответно – и за малките.
А схващането, че можем да проектираме върху тях каквото пожелаем, а те трябва просто да се огънат под възпитателните ни методи като живи пластилинови топки, води единствено до разочарование.
В съветите, които масово се раздават на родители от всевъзможни източници, присъстват какви ли не идеи: от откровено клиширани, до възмутително ексцентрични. В същото време много от нас са загърбили един съвършено ефективен инструмент, що се отнася до подпомагане на детското развитие: изкуството.
Не, не си представяйте ултрамодернистични инсталации от типа на стиропорен куб, заграден от японски водорасли и изложен в огромна зала за модерно изкуство. Не си представяйте „Слънчогледи“ на Ван Гог. Нито скулптурата на Венера Милоска или „Идиот“ на Достоевски. Изкуството не е задължително претенциозно, нито задължително масово.
То е онзи изключително достъпен способ, който ни е даден, за да изразяваме желанията и тъгите си, да преодоляваме труностите си и да учим децата си на живот. Изкуството не принадлежи нито само на популярните творци, нито само на неразбраните такива. То е в четирите ръце, които заедно подреждат есенните листа във фигура на пеперуда върху парче кадастрон. То е в глинената принцеса, която оформяте заедно с дъщеря си и която тя ще пази на бюрото си поне до навлизането си в тийнейджърската възраст. То е в импровизираната театрална пиеса, която може да спретнете за рождения ден на детето си. В прочитането на приказката преди лягане. И в песните, които пеете на сина си. Ако ще да са гръцка естрада.
Изкуството е най-естественият начин детето да канализира своята енергия в нещо, което му носи смисъл. То изгражда и възпитава по един изключително фин и структуриращ начин, без да травматизира и без да наказва.
Неслучайно психоаналитичната психодрама използва театъра като терапевтичен подход. Инхибираните деца, които биват водени на психотерапевт с различни поведенчески или емоционални отклонения, често не могат да вербализират проблемите си. Но могат да ги изиграят и по този начин да изкарат на сцена затрудненията, с които се среща детето по пътя си. Това е само един пример, в който утвърдените психотерапевтични школи използват изкуството за своите цели.
Добрата новина е, че не е необходимо да сте дипломирани психолози и в никакъв случай не е нужно децата ви да имат оформени в нозологични едници проблеми, за да включите изкуството във възпитанието. За разлика от някои предавания, в които определени действия са предшествани на телевизионния екран от предупреждение „Не правете това у дома си“, употребата на изкуството във възпитанието на детето може да се упражнява у дома. Нещо повече: препоръчително е да се прави.
Защото понякога причината детето ви да легне в кална локва в парка и да откаже да стане, не е в това, че е безнадежден инат. Нито в това, че „сте изпуснали първите седем години“. А в простата причина, че детското внимание не е ангажирано достатъчно и енергията на детето не е подходящо канализирана. Което се манифестира като девиантно поведение, в което всъщност няма нищо смущаващо.
Ако имате у дома ученик, сте наясно, че „рисуване“ и „музика“ са предметите, които минават в леко унизителната графа „развлекателни предмети“. Учебната система ги е позиционирала като по-маловажни от математиката и българския език, което води до логичното леко снизходително отношение на родителите и учениците към тях. А това безспорно е една от сериозните грешки в българското образование.
Защо да знаеш колко е „5+8“ е по-важно от това да знаеш как се рисува боа, глътнала слон? Малкият принц би ви казал, че не е по-важно. И е прав. Защо да е по-важно да изписваш буквата „р“ красиво с подходящата, утвърдена от образователната система завъртулка е по-значимо от това да можеш да прочетеш сам „Вълкът и седемте козлета“? Или, какво кощунство, някоя нова, съвременна приказка?
Борбата с образователната система, би казал Вапцаров, е „безмилостно жестока“. Но не е нужно да сме воини, за да заобиколим някои от нейните постулати. Достатъчно е да знаем как да не се изгубим в морето от псевдодоброжелатени съвети и насоки и да не оставим развитието на детето си на течението на утвърдените, закостенели принципи на училищната система.
Та следващия път, когато се чудите дали да заведете дъщеря си в мола или да свалите нова игра на таблета на сина си, защо не пробвате да изпълните времето, което имате с тях с малко самоделно изкуство? Може да не напишете заедно роман, достоен за Нобеловата награда за литература. Може и да не изложат рисунката ви с темперни боички в някоя фенси галерия. Но със сигурност ще се забавлявате. И с още по-голяма сигурност ще разчистите пътя на детето си към един живот, оцветен в смисъл и вдъхновение.
