Нова приказка за „лека нощ“ от конкурса НАПИШИ МИ ПРИКАЗКА в Mamamia.bg. Очакваме вашите ръкописи тук! Нека да творим и да четем повече на децата заедно! За най-добрите ще има чудесни награди. А от юни до декември ще излъчваме Приказка на месеца, чийто автор ще получава 150лв. парична награда
В деня, в който Вики навърши четири годинки получи колет изпратен от много, много далеч, от другата страна на големия океан, в който плаваше татко й.
Вики много искаше той днес да е тук и заедно да разрежат голямата торта, която майка й бе направила – любимата на Вики – от бял и черен шоколад, украсена с цветчета от ягодова сметана и с четири розови свещички върху нея. Но тъй като, както вече казахме, корабът, на който беше татко й бе все още в големия океан, той й беше изпратил подарък – една червена кутия от картон, в която лежеше най-красивата кукла, която Вики бе виждала досега – с огромни сини очи, малки, пухкави ръчички, дълга, черна коса и прекрасна рокля от шифон, сатен и дантела, с много волани, панделки и коланче, точно като тези на истинските принцеси. -О, колко е красива – възкликнаха всички деца поканени на празника, а Вики изпита такава радост, каквато би почувствала ако децата бяха казали, че тя е изключително красива.
-От татко ми е – обясни Вики – той също скоро ще се върне.
-А моят сега замина – обади се едно момченце – и мама му каза да не се връща повече. -Защо? Не слуша ли ? – попита най-малкият от гостите, който беше тук само защото и по-голямата му сестричка беше поканена.
-Ти по-добре не се обаждай – смъмри го тя – още си малък и нищо не разбираш. Когато станеш на пет, като мен, тогава можеш да говориш за тези неща. -Аз съм вече на четири – включи се Вики.
-О, и ти Виктория – продължи петгодишното момиченце – говорим за друго. Може ли да я подържа ? – посочи то куклата, която все още си лежеше в голямата червена кутия. – Само мъничко.
-Искам и аз, искам и аз – започнаха да викат останалите деца и така куклата обиколи цялата стая, минавайки от ръка на ръка. -Как се казва ? – попита едно от децата. Вики притисна силно куклата към гърдите си, помисли малко и каза:
-Руми. Руми се казва.
-Откъде знаеш ? – попита петгодишното момиченце.
-Като тати – обясни Вики – Той е Румен, а тя е Руми.
Така Руми зае мястото си сред многото други играчки върху големия скрин, точно срещу леглото на Вики, на който в рамка стоеше и снимка на татко й. Всяка вечер преди да заспи, момиченцето поглеждаше към снимката, казваше „Лека нощ, тате“, а след това сънуваше татко си, големия му кораб и още по-големия океан. -Лека нощ, тате – каза и сега тя, след което добави – И благодаря за Руми, много е красива.
-И аз ти благодаря – чу Вики и видя как куклата й се усмихва. Момиченцето скочи от леглото и се приближи до скрина, там откъдето бе дошъл гласът.
-Ти ли го каза ? – попита то, гледайки Руми в очите.
-Да, аз. Радвам се, че ме харесваш. Аз също те харесах веднага, повече от всички други деца, които бяха на рождения ти ден. А и още първия път, когато те видях.
-Ти си ме виждала ? -Да, татко ти има твоя снимка, до която ме бе поставил. Нали е интересно, на кораба стоях до твоята снимка, тук – до неговата. -Ама ти наистина говориш. А мама казва, че няма говорящи кукли.
-Има. Всички кукли говорят, но само през нощта. А и не го правят с всички деца, само с някои.
-Само с послушните ли ?
-Не е задължително да са послушни. Просто трябва да могат да ни разбират, когато им говорим. Куклата щеше да каже още нещо, но изведнъж спря, сбърчи носле и кихна.
-Наздраве ! – каза й Вики.
-Благодаря! – отвърна Руми – Тук е малко студено, не мислиш ли ? Може ли да легна при теб, ако сме заедно, ще ни е по-топло ?
Така Руми се отзова в леглото на Вики, която я прегърна силно и зави с пухеното си юрганче.
-Искаш ли утре да си говорим? – попита момиченцето
– Сега много ми се спи. Вики обичаше да има рожден ден, защото тогава получаваше подаръци, а майка й й разрешаваше да не спи следобед и да играе дотогава, докато иска. Така беше и днес, затова сега едва държеше очичките си отворени.
-И на мен много ми се спи – каза Руми – Толкова съм изморена от дългото пътуване.
-Лека нощ! – прошепна момиченцето усещайки топлото телце на Руми до своето. Следващата вечер Вики сама пожела да си ляга, което много изненада майка й, на която често се налагаше да повтаря: „ Хайде Вики, време е за лягане, измивай си зъбите и –в леглото“.
Вики обаче винаги имаше нещо да прави – да дооцвети картинка, да догледа филмче или пък точно тогава огладняваше, заболяваше я стомах, зъбче и какво ли не още. Затова и сега майка й я погледна учудено и попита :
-Добре ли си ? Я ела да ти пипна челото, да не би да си с температура ?
-Не мамо, добре съм, просто много ми се спи. -Е, чудесно. Лягай тогава, а аз ще дойда да ти прочета приказка.
-Не, не, искам само да спя – прекъсна я Вики и влезе в стаята си. Руми си седеше все така на скрина, до снимката на татко й, но веднга след като момиченцето затвори вратата се оживи и усмихна.
-Днес ще си говорим, нали? – попита куклата. Преди да отговори, Вики сложи пръстче пред устатата си.
-Да, само че тихо, за да не ни чуе мама – прошепна тя. -О, не се безпокой – успокои я Руми – майките и бащите не чуват, когато децата и играчките си говорят. -Ти имаш ли си майка и татко ?
-Не точно.
-А кой тогава ти уши тази красива рокля?
-Една много добра жена, с голямо сърце и златни ръце. Преди да я срещна живеех в къщата на едно разглезено момиченце, което никак не се грижеше за играчките си – ние, куклите лежахме на пода – без дрехи и обувки, несресани, с мръсни ръце; колите и камиончетата й се търкаляха под леглото и дивана, а книжките й, смачкани и надраскани, с петна от сок и шоколад беше хвърлила зад шкафа.
Един ден майката на момиченцето много му се ядоса, сложи всички играчки в една голяма чанта и ни отнесе в ателието на добрата жена. Тя поправи всички така, че станаха като съвсем нови, а на мен изми косата, среса ме и ми уши тази рокля. И когато бях готова, каза: -Ето, сега вече си като истинска принцеса и можем да зарадваме едно добро момиченце. Руми спря за миг, въздъхна, след което продължи:
-А след това ме занесе в един голям магазин, пълен само с играчки.
-И после? – попита Вики.
-После дойде татко ти и ме купи за теб . „ Колко си красива“ – каза той – „Вики толкова ще те хареса“.
– А жената защо те остави ? Нали е била добра ? Мама, когато ме остави в детската градина винаги идва да ме вземе.
-Защото знаеше, че най-много от всичко на света искам да си имам приятелка , истинско малко момиченце. И то добро, като теб. Тя винаги знаеше какво искам най-много. Без да съм й го казала.
Руми замълча, а Вики разбра, че куклата се натъжи – явно добрата жена й липсваше.
-Когато някой знае какво от всичко на света искаш най-много, значи те обича – каза Руми. Тя замълча отново, а после добави:
-И твоят татко те обича. Много.
-А защо мама, когато понякога плача ми казва: „ Престани, Виктория ! Защо плачеш сега, наистина не разбирам какво искаш !“ Тя не ме ли обича ? – попита Вики, готова да се разплаче.
-Обича те. Но може би и ти още не знаеш какво наистина искаш най-много.
-А как се разбира ? Защото аз понякога искам нещо, но на следващия ден вече не ми харесва или не ми се прави.
-Можем да извикаме Феята на желанията и да я попитаме.
-Тя къде е ? – попита момиченцето и се огледа плахо.
– Тук е някъде, наблизо, трябва само да си затворим очите, да преброим до сто и тя ще дойде.
-Може ли до пет, аз не мога да броя повече – попита Вики.
-Може, но трябва много пъти да броиш. Остави на мен – каза Руми , доволна, че може да помогне на приятелката си. Двете затвориха очи и започнаха да броят. След като беше преброила няколко пъти до пет – и тя не знаеше колко, защото бяха повече от пет – Вики чу шумолене откъм прозореца, а след това и стъпки, които се приближаваха към леглото й.
Момиченцето бавно отвори очи – пред нея стоеше красива фея, облечена в дълга, бяла, ефирна рокля, с малка, златна пръчица в ръка. На челото й, точно в средата, блещукаше светулка, от която около феята се разстилаше бледолилава, нежна светлина.
-Какво мога да направя за вас, принцеси ? – попита феята.
-Вики иска да разбере какво от всичко на света иска най-много, защото сега не знае, а така и никой друг не знае, а това е много тъжно, нали ? – изрече на един дъх Руми.
След което попита:
– Можеш ли да й помогнеш ?
-Разбира се – усмихна се феята
– Кой ако не аз ще може? Нали затова съм Феята на желанията ? Готови ли сте да дойдете с мен ?
-Къде? – попита Вики.
-На най-хубавото място на света, в Страната на децата.
-И какво ще правим там?
-О, всичко, там за децата няма забрани. Ще играете, ще се забавлявате, ще имате пълна свобода да правите всичко, което желаете. А когато си свободен най-лесно разбираш какво е това, което най-много искаш.
-Хайде, да тръгваме – въодушеви се Вики – Аз съм готова.
След това погледна към Руми и добави: „Готови сме, нали, Руми ?“
-Добре, принцеси – усмихна се отново феята и докосна нослетата им с вълшебната си пръчица. В следващия момент Вики и Руми усетиха как нещо ги вдига от леглото и те, по-леки и от перушинки се понасят в нощта. Под тях проблясваха светлините на къщите и уличните лампи, а в лицата им нежно подухваше тих ветрец.
-Летим – извика Вики – знаех си, че е хубаво ! Нали, Руми?
-Да – каза Руми – макар че мен малко ме е страх от високото.
-Няма от какво да се боите принцеси, държа ви – обади се феята. –Наслаждавайте се !
Беше вече светло, когато пристигнаха – приземиха се на огромна зелена поляна, по която тичаха деца, които чудно, но знаеха имената им и веднага се втурнаха към тях с викове:
-Вики, Руми, хайде, идвайте – играта започна.
-О, колко хубава рокля имаш, Руми – каза едно момиченце – с нея ли ще бъдеш довечера на бала?
-Какъв бал? – попита Вики – Аз нямам бална рокля.
-О, не се тревожи, всички ще имат – обясни й момиченцето
– Хайде сега да играем. И показа на Вики огромен кош пълен с играчки. Вътре имаше какво ли не – топки, обръчи, балони, ролери, хвърчила, колела, дори малък мотопед.
-Хайде, вземай каквото искаш. На какво ти се играе ?
-Мои ли са ? – попита Вики.
-Да – отговори феята – тук всичко е на децата. Вики си избра най-голямата топка, а на Руми даде едно хвърчило и двете се присъединиха към играещите деца. Когато се налудуваха донасита, Вики извика феята и попита:
-А сега какво ще правим ?
-Сега отиваме в Двореца на баловете. И тя ги отведе в огромна зала, с висок подиум, украсена с разноцветни балони и осветена от хиляди лампи и прожектори. -Тук първо всяко дете си избира рокля и обувки. След това си прави прическа, гримира се и след това минава по подиума пред цялата публика. А когато всички деца минат, започва истинският бал.
-Какво значи истински бал? – попита Руми.
-Всички танцуват до сутринта, без да си лягат.
-Супер! – възкликна Вики – Хайде , да побързаме.
Двете с Руми отидоха в залата – гардероб, където други момиченца вече пробваха рокли и обувки.
-А за мен ще има ли ? – попита Руми.
-О, ти нямаш нужда от друга рокля, твоята е толкова хубава – успокои я Вики.
Всички рокли бяха дълги, някои с пелерини, други – с шлейфове, а трети – с обръчи, като тези, които Вики бе виждала само в книжките с приказки и в детските филмчета. -А майките разрешават ли да ги обличаме ? – попита тя едно момиченце, което тъкмо се беше облякло в чудесна розова рокля от блестящо трико.
-О, тук на майките им е забранено да обличат тези дълги рокли, да носят обувки с висок ток и да се гримират – само децата могат да го правят.
-Наистина ли ? – не повярва Вики.
-Да, продължи момиченцето – и не могат да говорят по телефона, да гледат дълго телевизия и да стоят пред компютъра. Само децата.
-Аз също не обичам да говоря по телефона, да гледам телевизия и да стоя пред компютъра – обади се Руми.
-На теб обаче не е забранено, а на тях – да. И най-хубавото е, че тук всички майки трябва да си лягат рано, още докато е светло. А децата – не, те чакат да се стъмни и тогава започва балът.
-Ех, че хубаво – възкликна Вики – Хайде, Руми, трябва да побързаме.
И Вики започна да си избира рокля. Първо пробва една бяла, с розови панделки, отрупана със седефени перли, като тези на най-красивите булки. После облече друга – лазуреносиня, със златни и сребърни звездички и наметало от опал, докато накрая си избра една от червено кадифе – с обръчи, цялата обшита с мъниста, като тези на истинските кралици. След това момиченцето среса косата си и постави на главата си златна корона с хиляди малки цветни камъчета, които със сигурност бяха скъпоценни, защото короната беше много тежка. Накрая си избра и обувки – също червени, тези, които бяха с най-високи токове, облепени със същите скъпоценни камъчета като короната.
-Оле, колко си различна – извика Руми – едва те познах.
-Можеш да ми казваш Ваше Величество, защото тази рокля е била на една кралица – обясни й Вики.
-Наистина ли? – попита Руми и след кратка пауза продължи – Ваше Величество Вики.
-Може само Ваше Величество, не си ли гледала филмчето за …О, аз забравих, че ти не обичаш да гледаш телевизия. След това двете се отправиха към залата с подиума, където ревюто вече бе започнало. Децата минаваха едно след друго под звуците на тържествена музика, всяко облечено в прекрасна рокля, а повечето и с много грим и червило по устните. Публиката ръкопляскаше на всички, но когато Вики се появи, стана на крака и започна да скандира :
-Кралица Виктория ! Кралица Виктория!
-Видя ли, мен харесаха най-много – каза Вики на Руми след като слезе от сцената – Аз бях най-красивата тази вечер.
-О,да, Ваше Величество Вики – отговори Руми – Всички кукли тук ми казаха, че ти си най-красивото момиченце и ми завиждаха, че имам такава приятелка.
-Нали? Мисля си, че може би трябва да останем тук – по цял ден ще играем, а всяка вечер ще ходим на бал и ще танцуваме. В този момент се появи Феята на желанията.
-Това ли искаш, Вики ? Ако е така, веднага ще го уредя.Само ми кажи, а аз ще те докосна с вълшебната си пръчица по нослето и готово – оставаш тук.
Вики тъкмо щеше да се съгласи, когато се обади Руми:
-По-добре да продължим, може да има и по-интересни места в Страната на децата.
Феята кимна, след което ги прихвана нежно през кръстчетата и те полетяха отново. Не след дълго се приземиха в един двор, който на Вики се стори много познат – точно като този на нейната детска градина, със същите катерушки, люлки и пързалки и същия розов храст до оградата. -О, не искам тук – извика тя и започна да съжалява, че е послушала Руми и не са останали в Двореца на баловете.
-Не бързай – намеси се феята – ще се убедиш, че и тук може да е много забавно. И тя ги въведе вътре, където Вики видя всичките си приятели от детската градина. Точно в този момент те обядваха, но за разлика от друг път, сега масичките им бяха отрупани със сладолед, шоколад, царевични пръчици, всякакви бисквити, солети и газирани напитки.Нямаше нито супи, нито ядене, нито хляб.
-Ох,много съм гладна – възкликна момиченцето и седна на единственото свободно столче. То обаче веднага се сети за Руми и я повика: -Хайде Руми, ела, ще седнеш у мен.
-Аз не съм гладна, но ще дойда, за да ти правя компания – отговори куклата и седна като внимателно оправи рокличката си така, че да не я смачка. -А няма ли да си измиеш ръцете?
-Не – каза Вики, която вече ядеше голям, млечен шоколад – тук ръцете не се мият. В това време в стаята влязоха госпожата и две от лелките, които работеха в кухнята – Вики веднага ги позна и им махна с изцапана със шоколад ръка.
-Но деца, какво правите, на какво прилича това ? –попита сърдито госпожата.
Децата млъкнаха за миг, толкова, колкото да видят как Феята на желанията се приближи и докосна госпожата и лелките по носовете с вълшебната си пръчица. Трите жени на мига затвориха очи и заспаха, там, където си бяха.
-Хайде деца, забавлявайте се – каза феята и се отдалечи. Децата помълчаха още миг, след което започнаха с лудориите – замеряха се с царевични пръчици, мажеха лицата си със шоколад, качваха се на масичките и скачаха от тях на куц крак. Едно момченце взе бутилка с вода и започна да я излива върху косата на друго. -Поливам те, ти си цвете – викаше то. Мигом и другите деца взеха останалите пълни бутилки и започнаха да правят същото.
-Поливам те, ти си цвете, ти си цвете….
-На двора има маркуч и аз зная как се пуска водата – извика едно дете и се втурна към прозореца – Хайде, деца – след мен, през прозореца ! – подкани ги то и скочи навън. Децата послушно го последваха и след минути се пръскаха с вода, която излизаше на силна струя от маркуча. -Ех, че е хубаво – викаше Вики – водата е мокра, водата е мокра ! Скоро всички , мокри до кости, бягаха в кръг и повтаряха:
-Водата е мокра, водата е мокра ! Това продължи докато някое от децата предложи: -Хайде да влезем в спалните и да скачаме по леглата. Кой иска? -По леглата, по леглата – извика друг и те се втурнаха към спалнята, като по пътя си трябваше да прескачат госпожата и лелките, които все така сладко спяха, легнали направо на пода. На Вики и беше толкова забавно, че съвсем беше забравила за Руми. Когато се сети за нея и не можа да я намери в бъркотията, момиченцето сериозно се изплаши, че я е загубила.
-Руми, къде си , Руми? – почти през плач извика Вики.
-Тук съм – обади се куклата, която едва бе успяла да се скрие под едно столче. -Скрих се тук, защото много се изплаших. Аз не мога да викам така, не мога да скачам като теб, а и ако си бях изцапала или измокрила рокличката ти нямаше повече да ме харесваш. Щях да съм пак онази грозна кукла, каквато бях в къщата на разглезеното момиченце.
-О не, аз винаги ще те обичам . Хайде, ела !- каза Вики и я прегърна силно.
-Харесва ли ти тук ? – попита я Руми. -Да, нали виждаш колко хубаво си играем. Мога да правя това всеки ден без да ми омръзне. В този момент се появи Феята на желанията. -Това ли искаш, Вики? Ако е така, веднага ще го уредя. Само ми кажи, а аз ще те докосна с вълшебната си пръчица и готово – ще останеш тук и ще лудуваш , колкото си искаш.
-Не, Вики, моля те, нека продължим – обади се Руми – Може да има нещо друго, което да ти хареса повече от това да лудуваш тук, с децата. Вики помисли малко и каза:
-Руми има право, нека продължим. Следващото място, на което феята ги отведе бе най-големият увеселителен парк, който съществува в света, разбира се, в Страната на децата. Тук имаше малки, големи и най-големи люлки, въртележка с кончета и каляска, водна пързалка, влакче и батут, люлеещи се самолетчета и блъскащи се колички, дървета, по които можеш да се катериш до самия им връх, без да паднеш, езеро с водни колела и какво ли още не. Между всички тях бяха разположени сергии, украсени с оранжеви балони, където продаваха най-вкусните лакомства, за което едно дете може да мечтае – от захарен памук и шоколадови бонбони до дъвки, от които ставаха най-големите балони в света, толкова големи, че някой трябваше да те държи здраво, за да не полетиш в небето. Вики, разбира се, веднага опита три различни вида, от които правеше различни по цвят балони . А след това двете с Руми отидоха в залата с кривите огледала и много се смяха, защото тук Вики беше мъничка, почти миниатюрна, а Руми – висока, колкото истинските момиченца.
-Сега аз съм куклата, а ти – детето – каза Вики. И ще се грижиш за мен, нали ?
-Да и дори вече зная къде ще те заведа като излезем оттук. Руми хвана Вики за ръка и я поведе към най-голямата въртележка, която въртеше в кръг всичко, което всяко дете мечтае да докосне.
-Можеш ли да познаеш на какво ще се качим сега ? – попита Руми.
-На кораба, нали ? – отгатна веднага Вики – Искам на този, големия, с огромния комин.
-Да, макар че не съм сигурна, че това е точно комин. В този момент въртележката спря и двете се качиха на палубата. -Като този на татко е, виждала съм го на снимка – извика Вики и натисна лоста пред себе си. Чу се силен, пронизителен звук, а от това, което според Вики беше коминът на кораба, излезе пара.
-Отплаваме ! – извика тя – Пълен напред !
-Слушам, господин капитан ! – отвърна Руми, доволна , че вижда Вики толкова щастлива. По-късно, след като се бяха возили и на влакче, и на водно колело, попаднаха пред огромна витрина с всички видове сладолед съществували някога.
-Ох,толкова ми се яде сладолед – изплака Вики – но ме боли гърлото, а когато ме боли така, мама не ми разрешава.
-Може би имат сладолед и за деца с болно гърло – досети се Руми – Хайде да попитаме продавача.
-О, разбира се – тук дори и сиропите за кашлица, както и всички други лекарства са направени от шоколад и сладолед – обясни им той. – А децата искат да се разболяват, защото им е много приятно да се лекуват.
-Наистина ли ? – не повярва на ушите си Вики.
-Да, а и никак не им е трудно да се разболяват , защото тук всички шалове и шапки са забранени, както и навличането с дебели якета. А падне ли сняг, задължително излизат навън без ръкавици – така се правят истинските снежни топки, нали ?
– Да, да – не спираше да кима с глава Вики – И аз искам така, и аз искам…. В този момент се появи Феята на желанията. -Това ли искаш, Вики ? – попита и този път тя.- Ако е така, веднага ще го уредя. Само ми кажи, а аз ще те докосна с вълшебната си пръчица по нослето и ще можеш да останеш тук . Ще ти трябват сто години, за да опиташ всички играчки и всички лакомства.
-О, чудесно – възкликна Вики – И няма да пия лекарства, и ще излизам на снега без ръкавици !
-Разбира се – продължи феята – Тук никой няма да ти досажда с такива дреболии.
-Да, мисля, че това е, което искам най-много и …
-А има ли и други места в Страната на децата, където можеш да ни заведеш ? – прекъсна я Руми.
-Да, остана още едно – обясни феята.
-Ами нека го видим, може да е още по-вълшебно, нали Вики ? Вики и този път се съгласи с Руми, харесваше й, че има приятелка, която се грижеше за нея така, както майките се грижат за децата си.
-Да вървим тогава – каза феята – и аз мисля, че най-хубавото ви предстои, момичета.
Малко след това Вики и Руми се отзоваха в огромен, зелен парк, в който свободно се разхождаха всякакви животни, а някои си играеха на гоненица с други деца.
-Къде сме? – попита Вики след като видя как едно момиченце, качено на гърба на слон да й маха с ръка.
– В зоологическата градина на Страната на децата – поясни феята. – Но тук няма клетки и всички животни са на свобода.
-А не са ли опасни? – попита Руми – Мен малко ме е страх.
-А, не, тук всички са приятели – продължи феята – не се страхувайте, а ако имате нужда от мен веднага ще дойда.
Вики и Руми тръгнаха по една от алеите, а около тях се гонеха зайчета и катерички. Голям кълвач, зает с издълбаване на новата си къщичка спря, за да ги поздрави, кимайки им с червената си качулата главица .
-Здравейте, принцеси ! О, каква красива рокля имаш, Руми !
-Той говори, чу ли го ? – възкликна Вики.
– Ами да, защо се учудваш? Ти и за куклите мислеше, че не говорят, но …
В това време на рамото на Вики кацна малко жълто-зелено папагалче, точно като това, което имаше братовчедка й и което Вики много харесваше.
-Искате ли да ви разведа? – попита ги то.
-Да, може ли обаче да не ни показваш страшни животни – помоли Вики. – Мен от нищо не ме е страх, но понеже Руми е страхлива, ако може да не срещаме лъвове, тигри, пантери, змии, крокодили, носорози и …..- тя се замисли. -И други такива страшни животни – допълни Руми.
– Добре, както кажете, принцеси . Да започнем тогава с маймунките. Тук те имат задължението да посрещат гостите и да ги черпят с банани.
-Чудесно ! Толкова обичам банани ! – извика Вики .
След като изяде два, тя се почувства пълна с енергия и готова да върви с часове.
-С кого да започнем – попита отново папагалчето. – Къде да ви заведа? При жирафа, при сърничките, при рибките, при котенцата , при кученцата ….
-При кученцата, моля те, нека отидем веднага при тях – замоли се Вики – толкова ги обичам !
Вики много искаше да си има кученце, но тъй като майка й не и купуваше, беше решила да пише на дядо Коледа и да го помоли той да й донесе едно. И така, скоро пристигнаха в градинката на кученцата. Всички бяха мънички, още бебенца, някои едва ходеха, а други вече се опитваха да тичат. Още като видяха Вики и Руми, кутретата се завтекоха към тях.
-Ти ако искаш седни встрани – каза Вики на Руми – може без да искат да ти изцапат рокличката. Аз ще си поиграя с тях.
-Добре – подчини се Руми и послушно седна на едно пънче. Вики започна да тича в кръг, а кученцата бягаха след нея и джафкаха от радост. След сто обиколки тя усети, че й се завива свят и седна на тревата, а те легнаха в крачетата й, изплезили езичета и доволно махайки с опашки. Вики остана дълго така като ги милваше, а те скимтяха доволно.
-Нали са много сладички ? – попита тя Руми, която бе дошла при тях. – Толкова много искам да си имам едно.
В този момент се появи Феята на желанията и както винаги попита :
-Това ли искаш най-много , Вики ? Само кажи, а аз ще го уредя. Ще можеш да останеш тук, да се грижиш за тях и да си играете винаги – колкото искате!
-Да – побърза да каже Вики. – Това искам !
Тя си спомни всички места от Страната на децата и това колко забавно й беше там, но тук щеше да й е най-хубаво, това беше, което искаше най-много от всичко на света – да останат с Руми при кутретата и да може винаги да си играе с тях. По-хубаво беше само едно …..
-А мама и тати ? – попита тя. – Те също ще дойдат, нали ?
-За съжаление в Страната на децата нямa свободни места за родители. Тук децата са с предимство – обясни феята. – Съжалявам…..
-О, не – извика Вики . – Искам при мама и тати , искам при тях – извика тя още веднъж и се събуди. До леглото седеше майка й , милваше я по челцето и й се усмихваше.
-Какво сънуваш, дете ? Не мога да те събудя, трябваше да те щипна по нослето. Вики се протегна все още мислейки за чудния си сън.
-Я виж каква изненада имаш – и майка й посочи закачалката зад себе си, на която висеше чудно красива рокличка, от шифон, сатен и дантела, с много волани, панделки и коланче, точно като тази на Руми.
-Много е красива, мамо ! Аз много исках такава.
-Разбрах, детето ми и затова реших да те зарадвам.
-А как разбра ? Аз не съм ти казала ?
-Майките винаги знаят какво най-много искат децата . Хайде, ставай, защото имам и още една изненада. Можеш ли да познаеш кой си идва днес ?
Вики скочи и започна да скача по леглото .
-Тати, тати, тати…
-Да – отвърна майка й – хайде да побързаме, трябва да се приготвим и да го посрещнем.
Момиченцето обви ръчички около врата на майка си, притисна се силно в нея и прошепна :
-Аз вече зная какво искам, мамо. Най-най-много от всичко на света !
-А аз отдавна се досещах – обади се тихо Руми, но Вики беше толкова развълнувана, че дори не я чу.