Детството е един от най-интересните периоди в живота на човека, и то не само за психолозите. През първите години, когато психиката на детето като гъба попива информацията от обкръжаващия го свят, в неговото подсъзнание се запечатват моменти, които впоследствие могат да намерят изражение в най-причудливи форми – от сънища до фобиите. Докато детето няма представа за смъртта, то не знае, че за живота му може да съществува опасност. И въпреки това децата познават страха.
Възприятията на детето се отличават с особена чувствителност. Те възприемат емоционално резки звуци, ярки цветове и силни миризми, наивни са и искрено вярват в приказките, пълни със страшни персонажи. Какво тогава представлява детският страх? Физиологически той по нищо не се отличава от това чувство при възрастния човек. Сърцебиене, учестяване на дишането, изпотяване, намаляване на апетита и нарушаване на съня….Всичко това е характерно за човека във всяка възраст.
Но детският страх, особено когато излиза извън рамките на обикновената уплаха, се отличава с наситеност и сюжетност. Опирайки се на ограничения си опит, детето се опитва да проследи взаимовръзката между причините за страха и неговото изражение. Разбира се, невинаги го прави правилно.
Част от информацията, която няма как да му е понятна, то замества със свои фантазии, доизмисля си нещата и си обяснява какво се случва с него. Но ако детето е емоционално потиснато, слабо и предразположено към неврози, то чувството на боязън скоро го прави пасивно, вместо да стимулира активното опознаване на действителността. Тогава страхът приема формата на фобия, става болезнен и необясним. От собствен опит на всеки от нас му е известно какви страхове по-често тревожат съзнанието на децата. Освен от тъмнината, децата се боят да остават сами, от силни викове или някой да им се присмива. Психолозите определят три групи детски страхове.
Едната от тях, която за съжаление е и най-голямата, включва страха от обективната реалност, от живота около тях. Дали това изобщо е страх, е трудно да се каже, детето като че ли дори не го усеща. Поведението на малкия човек напомня за нещо като преследване: той не може да се съсредоточи върху нищо, рязко се отказва от едно занимание и започва друго, така че му е трудно да запомни ситуацията в детайли. Светът около него буквално се разпада на множество фрагменти и за детето е много сложно да ги съедини. Дори и попадайки в една и съща обстановка за втори или трети път, то се чувства като на непознато място. Смята се, че такъв страх възниква в резултат на травмиращ опит, получен от децата в първите месеци от техния живот. Детето помни усещането за опасност при среща с нещо ново. То буквално чака да се появи някой, който ще му причини болка или ще го изплаши. И това очакване се превръща във фон на неговия живот, който строго пази границите на съзнанието, не пропускайки нищо ново. Този страх се нарича неофобия. Вниманието, което се оказва на такива деца, обикновено се възприема от тях болезнено. Те започват да изпитват страх от чужди погледи и страх от докосване, които в психологията се наричат оматофобия и хаптофобия.
Какво да правим, ако сме забелязали у своето дете първите признаци за такова поведение? Ние, психолозите, съветваме да покажете на детето, че възрастните уважават дистанцията и веднага се връщат към своето занимание. В игровата дейност се включват такива занимания, при които не е необходимо да се реагира веднага на повече дразнители. За случая са подходящи логически игри или игри с една, максимум две играчки, но с постоянно измисляне на нови сюжети.Втората група страхове е свързана с нуждата от безопасност. Този страх има съвършено различен характер. На детето му е необходимо някой да бъде до него.
Аутофобия – така се нарича страхът да останеш сам, но към нея се прибавя страхът да не обидиш възрастния, като сгрешиш с нещо в поведението си, както и страхът, че може да останеш незабелязан. Напълно естествено е, че преживяванията, свързани с това, провокират в поведението на детето или глезене, или стремеж да предизвикат съчувствие у възрастния. Детето се оплаква, че го е страх. То не разбира причината за своя страх и затова се опитва да я изнесе навън и да я скрие зад маската на някой, „който се е скрил под леглото му“ или „който го гледа през прозореца“.
В такива случаи налице са очевидни физиологични признаци за паника : учестен пулс и повишено артериално налягане. Корените на този страх се откриват в ранното детство и са свързани с преждевременното тръгване на майката на работа след полагаемия й се отпуск по майчинство. В този случай е възможно страхът на детето да бъде минимизиран, като поддържате у него постоянно чувство на увереност, че сте наблизо. Разхождайте се по-често заедно, посрещайте го след училище, подарявайте му играчки или дребни неща, които то може да носи със себе си и чрез тях да усеща вашето присъствие.
Погрижете се и в училище учителите да споменават пред детето за вас. С тази цел психолозите в много училища съветват класните ръководители да провеждат специални беседи или в течение на учебните занятия от време на време да задават въпроси на първокласниците, които мислено да ги пренасят в безопасната обстановка на семейството: „Какво ще направиш, когато видиш мама? Какво ще й разкажеш, че сме правили днес?“
Най-коварните страхове, които най-силно се отразяват на психичното състояние на детето, това са страховете от третата група, свързани със страха от присмех и ирония, а също така и с боязънта от оценка. Всяко оценъчно съждение на възрастните, децата възприемат не по отношение на своите действия, а като оценка за личността им като цяло. Затова много рискуват детето им да порасне непълноценно в психологическо отношение, тези родители които, вместо открито да го порицаят, избират методиката на присмиването. Впоследствие деца от такива семейства се затварят в себе си и стават неспособни на оригиналност и творчество въобще. На първи план в системата от ценности при такива деца излизат потребностите и претенциите на околните. Те гледат учителите буквално в устата и се страхуват да не пропуснат и една дума от това, което казват, но самостоятелното мислене при тях съвсем не е на ниво и те по-скоро повтарят чужди мисли. И колкото по-големи стават, колкото по-голяма самостоятелност се изисква от тях, толкова по-остро се проявява вътрешното разминаване между желанието да отговарят на очакванията на обществото и техните реални възможности.
Болезнена стеснителност и нарушение в сферата на общуването отличават такива деца сред техните връстници. В такива случаи различните творчески школи, разнообразните кръжоци и други, биха допринесли неоценима полза. Когато говорим за детските фобии, не бива да пропускаме, че на всяка възраст са присъщи характерни проявления на тези групи страхове. Когато става дума за периода на младенчеството, разбира се, комфортът на детето зависи от такива външни фактори като резки звуци и прекалено ярки цветове. Когато бебето стане на осем месеца, то вече много активно реагира на отсъствието на майка си и на появата на непознати хора. Тогава то започва да възприема и емоции, част от които могат да породят и страх у него.
Първите страхове по правило са свързани със страха от тъмнината и от това децата да остават сами. Често децата молят родителите си да ги сложат да спят заедно с тях или да полежат при тях, докато заспят. Понякога настояват лампата да остане светната. По-късно, когато детето стане на 3-4 години, то има вече развито образно мислене и проблемът може да се усложни. Приказките с отрицателни персонажи или страшни истории се възприемат от тях като реални. Но постепенно децата започват да мислят по-обективно, да различават истината от измислицата. Така у тях започва да се формира абстрактното, логическо мислене. Към 5-7 година в детето във връзка с това възникват биологични и социални страхове. То започва да осъзнава своята роля в обществото и да се замисля за бъдещето. Може да има натрапчиви страхове да не закъснее, да не даде верен отговор или да наруши училищните правила. Тези страхове се натрупват и пораждат така наречената „училищна фобия“.
Към 6-7 години детето за първи път осъзнава страха от смъртта. То разбира реалността на това, че нито родителите му са вечни, нито то самото. Така предишните страхове започват да се възприемат от позицията на страха от смъртта. Детето разбира, че няма нещо по-страшно от смъртта, а след това ужасът, породен от тази мисъл, е възможно да достигне мащабите на фобия. Родителите трябва да положат немалко усилия, за да отвлекат детето от тези му размишления. Обикновено към 7-8 година децата изживяват своите страхове, ако психичното им равновесие не е нарушено. В спокойна обстановка и при съпричастното отношение на родителите развитието на детето преминава през всички естествени стадии на страха, без да излиза от пределите на нормата, без да позволява на страха да расте и без детето да изпитва излишни трудности. Възможно е в детството детето да е било по-нервно и да му се е наложило да изпита тежки психологически травми.
Тогава нарушенията на психиката, които от ранно детство са тревожили детското съзнание, могат да станат причина за натрапчиви страхове и след седмата година. Съдържанието на тези страхове може да бъде извънредно разнообразно. При такива деца по правило рискът от училищни фобии е повишен. Често проявленията на натрапчивите страхове при децата са предизвикани от техните родители. Тъй като те за своето дете са главна опора в живота и най-близки хора, то ги обича с всичките им тъги и радости, които възприема като свои собствени. Така, че ако се боите от нещо, не го крийте от детето си. Бъдете сигурни, че то ще усети страха ви. Няма как да успокоите тревожното му чувство, дори и най-внимателно да криете причината за своя страх. Така или иначе то ще се бои заедно с вас.
При това съвсем не е задължително детето просто да преживее нещата само на момента. Детската психика е крайно чувствителна и границата между съзнанието и подсъзнанието е толкова тънка, че искрената тревога за вашето благополучие може да намери най-краткия път в реалния му живот – в неговите сънища. Обикновено през първата половина на нощта детето внезапно се събужда с ужасено лице и започва да крещи, като се опитва да се защити или да избяга от мними преследвачи. В първия миг, след като се е събудило е възможно то да не може, да разпознае родителите си, не разбира какво става и къде се намира. Няма да е трудно бързо да го успокоите и на сутринта споменът за нощните кошмари вече няма да го безпокои. Децата обикновено имат кошмари един – два пъти в седмицата или по-рядко. Понякога от откъслечни фрагменти от сънищата му, които са останали в неговата памет, може да се проследи връзката с някаква травмираща ситуация в семейството – пожар, бой, заболяване на близък или скандал между родителите. Най-болезнената преходна възраст за възникването на страховете е тази между шестата и седмата година, когато детето за първи път осъзнава страха от смъртта. Когато скандалът между родителите са разразява пред очите му, повече от всичко то преживява вероятността гневът на единия от скъпите му хора, да не стане причина за смъртта на другия, също толкова близък и любим.
Децата в семейства без един родител или в проблемни семейства са подложени на много повече страхове, отколкото децата в нормални семейства. Но още по-тежко е на деца, които растат без братя и сестри и които преживяват родителските тревоги сами, без подкрепата на равен по социален статус за него човек. Установена от психолозите е, още една интересна закономерност. В най-благоприятна за развитието си обстановка се оказват деца, които се раждат в семейства на 25-30 годишни родители. С това тясно е свързан и факторът, който засяга енергичността на родителите и тяхната активна жизнена позиция. В семейство на оптимисти по правило растат общителни и любознателни деца. На такова дете отрано му се предоставя свободата да се самореализира и самовъзпитава. Още от първи клас чувството за отговорност за него е напълно естествено и задължително. Вероятността от появата на болезнени страхове в такива случаи е минимална. В семейства създадени от по-възрастни хора, по правило водещи са вече по-други идеали – стабилност и здраве. Затова личността на детето изпитва повече натиск, защото то „трябва да бъде и да прави определени неща“. Свободата му е ограничена и като следствие при такива деца възниква проблем с понижаване на самооценката.
От друга страна, не бива да забравяме, че трябва да бъдем тактични и да проявяваме внимателно отношение към интересите и страховете на детето. Ако то изпитва страх от тъмнината, помогнете му да преодолее този страх, но не го затваряйте в тъмната стая, „за да се престраши“. С това то ще започне да изпитва още по-голямо недоверие към нас и в него е възможно да се породят и нови страхове. Винаги трябва да помним, че детската психика е хилядократно по-нежна от нашата. Периодът на детството е особено отговорен, тъй като тогава се формират самооценката, темпераментът и емоционалната уравновесеност. Не допускайте унижение и насмешки по адрес на детето, още повече в присъствието на други хора. А ако сте забелязали, че вашето дете се бои от нещо, не търсете причината, в баналното обяснение за вродена страхливост. Най-добре анализирайте своето поведение по отношение на него. Страхът е нормално чувство и нито едно дете не се ражда страхливо, такова го прави родителското отношение.
Много родители биха се запитали дали е необходимо всички страхове на детето да бъдат изкоренявани. Необходимост от лечение възниква не по отношение на една или друга фобия, а по отношение на нейните проявления. Трябва да се лекува не страхът, а неговото болезнено проявление, когато нормата, определяща полезното, преминава допустимите граници и става анормална, необоснована и ненужна.
Текстът на психолога Силвия Кръстева е взет от сайта www.psiholozi.com с изричното съгласие на автора.
