Темата със създаването на поколение обикновено се разглежда много едностранно. Да станеш родител е добро и правилно и точка. Всяко различно от това мнение е най-малкото еретично, че в Русия вече и незаконно.
През известно време по националните телевизии се завърта някой сантиментален репортаж за възхвала на семейство с осем деца. Под снимките на познати и непознати хора в социалните мрежи от фотосесии с бебе в носия блика от коментари: „Евала, трябва да има повече такива родители“.
Повече какви родители? Защото да направиш дете и да го преоблечеш за пред фотограф или за пред телевизионна камера, това го може кажи-речи всеки и не е някакво геройство само по себе си.
Детето, закономерно, никой не го е питал, както за редица други неща. Това според мен говори по-скоро отрицателно за родителските качества на гордия обект на репортажа или фотосесията.
С горното не искам да кажа: „Хора, не ставайте родители!“, най-малкото защото изобщо не го мисля. Искам да кажа, че това да си родител не е равносилно на това да си добър родител. И ако първото не е никакво геройство, за второто смятам, че е.
В понятието за добър родител влагам не колко точно безсънни нощи си прекарал, колко дълго е продължило кърменето или на колко месеца си успял да приучиш рожбата си на гърне, или изобщо някакви цифрово измерими родителски постижения като за състезание с останалите, а чисто и просто какво отношение влагаш в детето. И то не конкретно в собственото си дете, а изобщо в детето като такова.
Детето е човек, отделна личност още с раждането си.
То не идва на света, за да изпълни твоите неслучени мечти и амбиции.
Не идва да те гледа на старини.
Не идва да продължи рода ти.
Не идва да те слуша и да ти се подчинява.
Не идва да бъде оръжие между теб и партньора ти, в случай че си омръзнете и се намразите помежду си.
Не идва да радва бабите и дядовците, нито да затвори устите на комшиите.
Не идва да бъде похвала, играчка или средство за самоизтъкване.
Не идва да бива наказвано, неглижирано, малтретирано или смазвано психически, защото така се става човек, който мачка, за да го уважават.
Идва чисто и просто да расте щастливо, пълноценно и самостоятелно, а нашата работа като родители, бъдещи родители или дори като членове на общността, в която едно дете се отглежда, е спомагателна – работата ни е да му осигурим условията за това и да се погрижим да не го травмираме нито с изискванията, нито с разбиранията, нито с изборите си, нито със собствените си травми.
Ако приносът ни към света и цивилизацията ще бъде да оставим друга личност след себе си, то нека тази личност не наследява и не продължава достатъчно многото болка и потиснатост в обществото, в които се коренят всички възможни прояви на зло.
И телата, и умовете им се формират още в утробата и никак не е без значение как са прекарали деветте месеца преди появата си сред нас. Ако този период е преминал в семейни скандали, несигурност, истерия, трудова експлоатация на майката до последния законово възможен момент и кошмарно отношение към нея по време на раждането, няма основателна причина да се очаква раждането на едно спокойно и щастливо дете – всяка емоция и всяко състояние, през които майката е минала, вече са минали и през детето.
Вижте още:
Нещо повече, това продължава и през първите няколко месеца от живота на бебето, през които за него изобщо не съществува концепцията, че то и майка му са отделни едно от друго същества.
Всяко преживяване се запечатва при оформянето на психиката му, въпреки че не може да го вербализира.
Например: при регулярни семейни скандали между родителите или между тях и членовете на разширеното семейство, детето може да не разчита значението на съответните думи, които се изричат на висок тон или да не знае причините за многозначителните мълчания и постоянните лоши настроения у дома, но усеща напрежението, отчаянието или страха в атмосферата. Представете си колко по-заплашително е всъщност това за него, когато то дори не може да разбере причините за случващото се.
Затова си мисля, че ако големите проблеми в една двойка са дали евентуалното им бъдещо дете да бъде кръстено на някого, дали да бъде кръщавано в църква и дали да го облекат с дрешки на принцеса или на мома с пендари за семейна фотосесия, това е сигурен признак, че на тези хора не им е или все още не им е работа да стават родители. Липсва им разбирането и емоционалната интелигентност за това.
От друга страна, знанието, че детето не е самоцел и не е на всяка цена, за да осмисли живота ти, е признак, че всъщност си на прав път към родителството и че осъзнаваш колко огромна отговорност е това – може би най-голямата в живота ти.
Редно е да си намерил смисъл в живота си предварително и да си поработил над разрешаването на собствените си травми, кусури и вредни поведения, преди да поемаш такава отговорност.
Непрекъснато „спасяваме“ децата си от нещо – я от ваксини, я от джендъри, я от по-прогресивно образование, я от шанса да правят собствени избори, противоречащи на нашите.
Ако чисто и просто ги спасим от идеята, че са някаква самоцел, задача за отмятане или малки хора, които цял живот ще са ни длъжни с нещо, мисля, че биха били по-щастливи.
Вижте още:
