Погрешно съм отделила секса от премълчаваните теми в това заглавие.
Сексът принадлежи към въпросите, по които не говорим публично. Поне не и градивно, поне не и откровено, защото вицовете за жената, която я боли глава, и за мъжа, който отива за риба и намира съседа в гардероба, както и подигравките за малки пишки и целулитни дупета не могат да се нарекат диалог. Не повече, отколкото жаргонните думи за полови органи, надраскани в обществена тоалетна.
Не си говорим за раждането и майчинството – не как е най-щастливото събитие на света и единствен смисъл в човешкия живот, и не колко героично си длъжна да го преживееш, а какво се случва на практика, преди, по време и след.
За страшните и за грозните моменти в най-красивото нещо.
Не си говорим за смъртта, понеже за мъртвите или хубаво или нищо.
За страховете, които ни обхващат привечер, за хипохондриите, когато търсим симптоми в Google, за фантомното усещане за присъствие на ампутиран крайник, което остава след най-близките ни.
Не си говорим за отчаянието, то е за слабаци. Не си говорим за депресията, тя не съществува. Не си говорим за насилието, то остава зад затворени врати. Не си говорим за комплексната, дългоотричана и дългомимикрираща същност на раздялата, тя е само тема за едностранна вина и сантиментална поп песен.
Не си говорим за целулита и сексапила, те няма как да съществуват в общ дискурс. Не си говорим за женския гняв, гневът не е за жени. Не си говорим за тъмната страна на вечните ягодови полета на миналото – онази страна, която ни прави „заключеник в мрачен затвор“ и слага пред свободното продължаване напред пътен знак за еднопосочна улица.
Когато се появиха на комуникационния хоризонт преди няколко години, насред лудостта на пандемията, Вайръл стихове за секс и драма, които в една паралелна вселена можеха да се казват Страничката на Цвети и Тони, имаха безобразието да заговорят за всичко, от което се срамуваме и страхуваме. Къде на шега, къде на истина, а и добре че е шегата понякога, та да си казваме истината.
Затова и други ги намразиха и вложиха собствените си комуникационни усилия да убеждават, че това, моля ви се, нито е изкуство, нито е поезия, ами направо си е жива халтура.
Що за поезия, че и женска при това, чегърта из ъглите на недопустимия килер на общественото и на личното, при това на понякога неканонично разговорен език, вместо възвишено да римува „есен“ с „песен“ и „зов“ с „любов“ в тайно очакване на следващото издание на „Мелодия на годината“.
Когато предизвикваш едновременно рамките на жанра си и границите на фалшивото благоприличие в публичния разговор, има само едно отношение, което не можеш да предизвикаш, и то е безразличието.
С прясната им втора едноименна книга се сдобих лесно.
Просто се поучих от перипетиите си при издирването на първата с нейния светкавично изчерпан тираж и побързах да я поръчам още в деня, когато видя бял свят.
Изгълтах я за броени часове по бельо и на нощна лампа в леглото в една петъчна вечер, понеже точно толкова интимност в обстановката пасва на четиво, за което никога няма да си достатъчно гол.
И тази книга, както и предходната, се отличава с една относително типична за съвременната литература характеристика, а именно авторите да разказват най-интересните възможни герои – себе си и реалността. При това без изобщо да се преструват, че това не е така и че тук иде реч за един познат на едни познати, който е малко нещо измислен. Тази, струва ми се, дълбае още по-навътре и в още повече болка и красота дори в сравнение с първата, ако това изобщо е възможно. Или – друг вариант – просто повече импонира на мен.
Нямам дори и бегло намерение да опитвам да словоблудствам над въпроса какво е искал да каже авторът, който според мен няма място даже и в средношколските съчинения. Каквото е имало за казване, е казано. Достатъчно категорично и достатъчно искрено.
Макар и твърд противник на идеята за „женска“ и „мъжка“ поезия, намирам че тяхното творчество има особено ключова роля за съвременната жена и за нейния обществен образ. То развенчава митовете за смирено и пасивно съвършенство, за „нежния пол“, за неминуемите състезание и антагонизъм между представителките му, за андроцентричността на женската вселена, без обаче да отрича свързаността, нежността и любовта.
Вайръл вселената еманира женска енергия в чиста форма, която не е рафинирана от попкултура, наследствена обремененост, социални конструкти, Instagram филтри и лайф коучове.
В този смисъл вайръл вселената е не по-малко съществена за мъжете, които позволяват на себе си да прситъпят в нея без срам и без страх и да преживеят приемането, което е единствено възможно тогава, когато сам си приемащ.
В предговорите си и двете авторки наблягат върху свързващия и терапевтичния елемент на творческия процес, а споделеността и лекуването се усещат навсякъде между кориците.
Триединството между човек, хартия и онлайн присъствие не следва да влиза в компрометираната съвременна дума за „инфлуенсър“. Обаче влияе и представлява влияние. Лично за мен самата – и спрямо начина, по който пиша, и спрямо начина, по който живея, и спрямо начина, по който съм.
***
Следващото събитие, на което Цветелина Вътева – бивш главен редактор и настоящ автор на Mamamia и Антония Антонова, ще представят своята втора книга „Вайръл стихове за секс и драма“ II, ще се проведе на 27 октомври от 16 часа в БАР РОДЕРИК на ул. Шишман, София.
Още от Лора Младенова:
Имало едно време… психично здраве
