Седмица след първия рожден ден на сина ми, разбрах, че съм бременна с бебе номер две. Още на първия опит, който правихме, вече имах положителен тест и щастливо се приготвих за още една бременност.
Но около петата седмица, когато вече бях готова психически за непрестанното гадене – шокирано установих, че се чувствам чудесно. Нямаше подуване на корема, нито гадене, нито изтощение: бях чувала за тези редки като еднорози жени, които преживявали великолепни бременности (дори след много трудни такива), ала така и не го вярвах. Но, ето – бях бременна и се чувствах прекрасно.
Вечерта преди пренаталния преглед в осмата седмица, при случайно ходене до тоалетната, забелязах малко кръв върху парче тоалетна хартия. Веднага се обадих на майка ми, медицинска сестра, която ме увери, че всичко е наред, и ми напомни, че зацапването може да е напълно нормално. Обадих се в кабинета на акушер-гинеколога и ми повториха същото.
Не мигнах.
На път за прегледа, изгризах всичките си нокти. Малко след началото на ултразвуковата диагностика, влезе и докторът. Каза ми онова, което вече знаех. Изброи какво е открила и възможните избори, но не чух нищо от казаното.
Кървенето продължи около десет дни.
Генерално отказвах да изляза от къщи, но майка ми ме завлече със сина ми на празник в една ябълкова градина – по принцип забавна есенна традиция тук, в Нова Англия. Спомням си само как плачех в тоалетната, представяйки си, че изхвърлям част от бебето в мръсната преносима тоалетна на паркинга на овощната градина. Рационално знаех, че не е така, но нещо в мен го вярваше.
Обръщах се към всеки човек, за когото бях чула, че е преминал през спонтанен аборт, надявайки се, че ще ми кажат нещо, което магически да премахне моята неочаквано дълбока тъга.
Ровех в Google до късно нощем, търсейки отговори и решения. Беше най-мрачният период. И, честно казано, не го очаквах. Винаги съм знаела, че помятането е трудно емоционално, но нямах и представа лично мен колко много ще ме съсипе.
Днес, осем години и още три деца по-късно, болката вече е доста приглушена. Вместо това тя се е превърнала в необходима част от историята, която позволи да родя изключително странния си и див втори син. Но като се замисля за този период от живота си, си спомням колко болезнено беше.
Вижте още:
Хората в живота ми по онова време, които ми оказаха подкрепа и обич, запечатаха мястото си в сърцето ми завинаги. А тези, които не го направиха, наистина ме нараниха.
Отнеме ми много време, за да премина през това.
Следващите ми бременности бяха изпълнени с тревоги – както логични, така и не – и имах нужда от много подкрепа, за да премина през някои от проблемите и прегледите.
Затова, макар да знам, че не всички споделят точно такъв личен опит, искам да ви предложа подкрепа, ако сте преживели спонтанен аборт и той ви е сринал емоционално.
А ако се окажете в ролята да бъдете подкрепа за някого – просто осъзнайте, че той може да се чувства по-зле, отколкото си мислите. Сложно е, трудно е и е лично.
Но е време да говорим повече и по-често по тези теми.
Вижте още:
*Текстът е от сайта Scary Mommy
