Отдавна не съм писала за връзки. До голяма степен защото има неща, по които връзките си приличат с децата. Първо, че никога няма как да са си сигурен такива ли са се родили или вие така сте си ги възпитали, и второ, че е желателно да коментираш единствено собствените си, а не тези на останалите.
Тези дни обаче се замислих за колко от връзките, които наблюдавам около себе си, мога да съм сигурна, че двамата партньори се правят по-добри хора взаимно. И че един до друг растат, вместо да се смаляват, и помежду си се карат да цъфтят, а не примирено да загниват под похлупак. И си дават взаимно дом, а не още един вход към персоналната си преизподня.
Мислих, мислих, мислих, мислих… И стигнах до амбициозната цифра шест. Две от които са от поколението на родителите ми.
На хора, вкопчени в идеята денонощно да демонстрират щастие и благополучие в социалните медии, сякаш ей сегичка ще ни убедят.
На хора, за които темите катерене, театър и рафтинг бавно и сигурно са се превърнали в безстрастен разговор какво е на промоция в Кауфланд и как трябва да се угоди на роднините, защото така се прави.
На хора, обожествили партньора си до степен всеки ден да му принасят в жертва времето, енергията и вдъхновението си. А той, от своя страна, точно като старозаветния Господ да би поискал дори жертвоприношението на първородния им син, не защото им е потрябвал, а защото иска да е сигурен, че дори и това ще му се гарантира в знак на сляпа преданост и страхопочитание.
На хора, вплетени в мъртвешката хватка на вечно състезание помежду си.
На примирени хора, които тихо чакат пред телевизора края на света… Или каквото дойде.
На хора, които разпалено ме убеждават колко добре им влияе техният човек, докато ден подир ден блясъкът в очите им угасва, коремната им мускулатура се отпуска, походката им се забавя, а еднаквите дрехи в сивата и черната гама не напускат някога пъстроцветните им гърбове.
Аз знам, че тези хора не са щастливи, не защото присъствам в домовете им, а защото, както може би всеки човек – добре разпознавам от самата себе си белезите на нещастието, вариращи между показност, турбуленция и апатия.
Вижте още:
Уж маловажните неща, които унищожават връзките
Лев Толстой отдавна ни е светнал, че всички щастливи семейства си приличат, а всяко нещастно е нещастно посвоему. И генерално ми се струва, че е бил прав, особено за щастието – то неминуемо идва с една семпла простота и безметежност, които не изискват нито грандиозни жестове, нито себеотрицателни саможертви, нито някакви колосални планове и преживявания.
Щастието обикновено се заключва в онези моменти, в които изобщо не мислим колко щастливи сме, защото просто сме и това е предостатъчно.
Персоналните нещастия на различните двойки действително варират и изглеждат различно почти всеки път, но пък зад тях често пъти стои една и съща първопричина.
А именно: склонността да се влюбваш в цветни, хвърковати, горящи и отличителни личности, които са грабнали любопитството ти, желанието ти, ума и сърцето ти със своята специфичност, а след това, съзнателно или не, се опитваш да ги опитомиш, подчиниш и направиш безопасни, рутинни и обикновени.
Вижте още:
Как да разпознаем токсичната връзка?
Ако не успееш, започваш да таиш горчивина и ги намразваш точно заради тези техни качества, заради които си ги обикнал на първо място.
Ако успееш – ти доскучават и омръзват. Приемаш ги за даденост и бреме. Спират да свиват стомаха ти, започваш да се оплакваш, че „ти не си човекът, в когото се влюбих“ и не е изключено да тръгнеш по дирите на следващия горящ човек, докато те си тлеят вкъщи да те чакат. А ти евентуално да угасиш и него.
Дори напротив – извършителят му искрено би се обидил и бурно би отрекъл такава хипотеза.
Ако съзнава, че го прави – мисли, че е за добро, от грижа и внимание, в името на съвместното бъдеще… Или че дава на другия хармония и спокойствие по този начин. В моментите, за които съм се улавяла, че правя същото, и аз съм била възмутена от обвинението, че принизявам партньора си.
Действията и репликите, с които човек смалява партньора си, изглеждат дребни и невинни.
Те рядко крещят „седни си на задника, спри да блестиш, и най-вече да нямаш друг Бог освен мене!“. Обикновено стоят като малки, но ежедневни критики към визията и облеклото на другия – дали би могло щурата прическа, която толкова ти е харесвала, да стане като на другите. Дали би могло да се облече малко по-иначе като за случая. Да не изглежда толкова предизвикателно, защото ще настине или ще привлече нежелано внимание, не за друго.
Започват се уж добродушни, но перманентни и снизходителни иронични шеги, насочени към навиците, ценностите, стремежите и хобитата на човека. Те се изричат и в компания и постепенно създават саркастичен наратив на третиране отвисоко на „рисунчиците“ или „снимчиците“, които партньорът твори, или пък „твоите вечни колоездачни обиколки“, „твоите сълзливи и драматични филми“ или каузите, „дето ти нали все ще спасяваш света“, а пък същевременно „се и ненаходи по планините“.
Оказва се, че ще е по-добре партньорът да изразява по-умерено позициите си – просто си създава конфликти така и може да не се хареса на много хора.
Ако се занимава с рискована професия или дейност, е препоръчително да преосмисли дали това е безопасно за него, а все пак да не забравя и че тревожи близките си.
Ако работи гадна, рутинна, изцеждаща и скучна работа, нека не я напуска – все пак му е сигурна и носи гарантиран доход.
Ако ли пък не, по-добре да започне – поне само временно, че да осигури спокойствие и комфорт и на двамата.
Оказва се и че богатата приятелска среда, с която първоначално човекът е създал интерес и положително впечатление на партньора си, не може да е все на преден план, защото пречи на връзката.
Постепенно човекът до теб се е свил в себе си и е изгубил вкуса си към живота. Започва да влага все повече във връзката си, защото му остават все по-малко смисли извън нея. Става нуждаещ се да получава повече и повече любов, или реагира в другата крайност – с прекомерна апатия към всичко случващо се.
Тогава идват и обвиненията „ти се промени“. Или вдигането на рамене, че явно ще е така и просто няма да бъдем щастливи, но пък ще сме заедно, а това е най-важното.
Идва и раздаването на съвети към другите, че „виж сега, Пешо, една връзка се гради с компромиси“. И то на практика ще е вярно.
Само че желателен компромис е да пропуснеш вълнуващо събитие, защото партньорът ти е болен и има нужда от помощта и компанията ти.
Нежелателен компромис е да жертваш собствената си или неговата личност в името на връзката…
Вижте още:
Ненавиждам в теб онова, в което първоначално се влюбих
