Докато говорите с Рони лесно може да се заблудите, че срещу вас седи обикновено 15-годишно момиче. Като всяко момиче на тази възраст, тя е шумна, всезнаеща, избухва във внезапен смях, а после рязко те зашлевява с безпощаден сарказъм. Тийнейджърка като тийнейджърка. Но само привидно. Защото Рони не е обикновено 15-годишно момиче.
Родена е в голям областен град, от връзката между майка наркоманка и баща, който посреща раждането й в затвора. Скоро след това е оставена в дом. В същия дом малко по-късно се озовава и по-малката й сестра.
споменава Рони с ледено изражение още в самото начало на нашата среща. Между приказките за певици и какво обича да яде и пие, тя слага първата точка в хронологията на един живот, белязан от първата глътка въздух.
Облечена е в ярък суитчър, който е поне няколко номера по-голям, отколкото трябва. В него тя изглежда още по-малка и крехка. Кацнала е върху стола като малко ранено врабче. В мократа й коса прозират няколко цветни кичура. Срещу нас седи едно дете. До момента, в който продължава разказа си, защото думите, които излизат от устата й, не са думи на дете. Зад миловидното й лице проблясват мрачни истории, които нито едно дете не заслужава да преживява.
връща се в разказа за живота си Рони, след няколко обиколки думи, в които сме обсъждали вредата от тютюнопушенето, къде иска да пътува и има ли живот след смъртта. Докато говори, често подскача върху стола, а ярките й зелени очи шарят върху лицата ни.
Изучава ни, преценява още колко може да понесем от нейния живот.
Разказът й е бърз, криволичещ, изпълнен с резки завои, историите валят една след друга, докато в средата на целия водовъртеж от думи, започваш да се чудиш – истина ли е всичко това. Разказва ни за насилието у дома, на улицата, за приятелите си – пораснали набързо деца, които намират подслон по входовете на блоковете, а храна покрай кофите.
потвърждава Люба, социалният работник, който посреща Рони в „Конкордия“.
Тийнейджърката се озовава за първи път при тях преди няколко месеца, когато е заловена от полицията, след като е обявена за издирване от осиновителя си. В центъра на „Конкордия“ Рони е отведена единствено с дрехите на гърба си, в изключително тежко състояние.
Първите няколко часа преминават в опити социалните работници да я успокоят и да се опитат да я стабилизират. Няколко дни след това тя отново е на улицата, бяга от центъра по свое по желание, почувствала се отново като животинче в клетка. Скоро след това отново се връща, в търсене на сигурност и закрила от единственото място, където ги е усещала.
обръща се Люба към Рони с примамлива усмивка. Въпросът й е посрещнат с внезапна промяна в изражението на тийнейджърката.
„Може би, може би, госпожо, не знам“, отговаря Рони с нов мек глас. Глас на дете.
Двете сестри са осиновени заедно като малки, така попадат в семейството на двойка образовани хора, с престижни професии и добри доходи. Двамата споделят не само грижите за двете момичета, но и общи възгледи за строгото възпитание, твърдата ръка и пошляпването на децата.
Рони не навлиза в големи подробности за живота в семейството на осиновителите си, споменава само, че и двамата са били строги до садистичност, а физическото насилие било ежедневие. Опора намира единствено в по-малката си сестра.
споделя тя с искрена усмивка. Може би първата такава. Когато говори за сестра си, лицето на Рони грее, а зелените й очи някак се смиряват.
Неизбежният развод в семейството настъпва, когато двете момичета са почти тийнейджърки. Рони остава при баща си, а сестра й при майката. Какво ли е за втори път майка, да се откаже от теб? Когато стигаме до тази част на историята, Рони ни моли да излезе за момент, за да може да изпуши една цигара.
„Знам, че са вредни, но какво пък, един път се умира“, подмята на излизане от стаята тя, докато игриво се усмихва. Може би, трябва да я спрем, да й изчетем една лекция за вредата от тютюнопушенето, да я хванем здраво за ръка, да я задържим. Но можем ли наистина да я спрем, та тя не е наистина дете.
подвиква почти на вратата Рони, сякаш прочела мислите ми.
Когато оставаме сами в стаята, Люба тихо и с равен глас, отваря най-болезнената глава от историята.
„В историята на Рони има съмнения за блудство от страна на дядо й. Полицията е наясно с това“, казва сухо Люба, а думите й се забиват във въздуха.
Самата Рони не намира сили да сподели пред нас за издевателствата. Споменът за ужасяващия тормоз е твърде болезнен, за да може да се разкаже наред с останалите истории, които въпреки бруталността си, тя приема за просто поредната случка от живота си. Може би, не от всеки живот, но със сигурност от живота, какъвто тя го познава.
Парадоксално животът на улицата й носи повече сигурност, отколкото животът в „семейството“. Но както често се случва с жертвите на насилие, скоро тя отново се оказва в лапите на поредния насилник – 26-годишен мъж, представящ се за нейно гадже.
„Той ме е удрял, но и аз не му оставам длъжна! Знаеш ли какви му ги говоря! Понякога си заслужавам да ме удари, не му мълча“, повишава глас Рони, докато над дясното й око проблясва огромна аркада, резултат от последния скандал между двамата. Като повечето жертви на насилие, тя трудно може да различи насилието или да задейства механизми за бягство. През целия си живот, тийнейджърката е познавала само и единствено това – насилието – емоционално, физическо, сексуално. В разбиранията й любовта винаги е означавала единственото шамар.
Докато разказът за тормоза на гаджето й напредва, Рони постепенно започва да говори все по-тихо, а усмивките между думите изчезват. Шокираните ни лица и смиряващият поглед на Люба, придружен с непрестанното повтаряне на мантрата – Никой няма право да те бие, изглежда успяват да изкарат Рони поне за миг от илюзията, че тя заслужава дори един шамар.
обръща се тя към Люба, протягайки малката си ръка към нейната.
През следващите няколко седмици Рони бяга и се връща в центъра на „Конкордия“ многократно. Въпреки постоянните й бягства, все пак „Конкордия“ е успяла да се превърне за нея в сигурен пристан, убежище, дом. По време на разговора ни Люба подчертава колко е важно да успеят да я убедят да се задържи по-дълго при тях, за да могат да й предложат повече психологическа помощ и подкрепа.
При последното й завръщане, Люба и колегите успяват да я убедят да подаде сигнал към полицията за тормоза от страна на приятеля й. Огромна стъпка в дългия път, който Рони трябва да извърви, за да открие отново себе си и да повярва във възможностите си.
„Важно е тя да повярва, че е дете! Дете, което има нужда и право на закрила“, завършва Люба с усмивка пълна с надежда.
Това означава, че 47% от българските деца са били малтретирани емоционално, физически или сексуално, били са неглижирани или лишавани от основните им човешки права. За съжаление липсва системно събиране на данни от страна на държавата, което би помогнало за превенцията на насилието и развитието на различни програми и проекти в подкрепа на децата.
Изключително важно е децата, пострадали от насилие, да могат да разчитат на кризисна интервенция, социална и психологическа подкрепа, съдействие за медицинско освидетелстване, достъп до здравни грижи и правна помощ.
*Ивета Бебова е експерт комуникация към „Фондация Конкордия България“.
Кампанията „Бъдеще без страх“ цели набирането на средства за подпомагането на дейността на Фондация „Конкордия България“ в посока помощ на жертвите на насилие. Помогнете!
Вижте още:
Какво можем да очакваме от полицията в случай на домашно насилие
