Точно така, казах го и ще го повторя. Пиенето е супер тъпо. И не го казвам от моралния пиедестал на някой вечен въздържател, нито от перспективата на човек, който е изгубил работа, семейство, здраве и достойнство заради злоупотреба с алкохол. Напротив. Аз съм един от десетките хиляди, може би стотиците хиляди българи, които се намират в сивата зона между въздържанието и установения проблем.
Просто имаме твърде много хора, за които е в реда на нещата да се пие всеки ден. Нали е едно малко – чашка вино с обяда, биричка след работа, една ракийка със салатата и още чаша-две вино с основното на вечеря. Да разпуснем.
Или пък е в реда на нещата всяка покана за социален контакт да е „за по бира“/ „на по вино“ и всичките ти близки и приятели да са приятели „за по бира“/ „на по вино“.
Или пък да очакваш с нетърпение края на работния ден, за да си сипеш едно и да си помълчиш с чаша сам вкъщи.
Или пък някой да вдигне пиянски скандал за политика на семейно събиране и всички да останат угнетени.
(Пък да обърнеш 12 бирички и няколко шота. Пък да се прибереш към сутринта на зиг-заг, без да помниш точно как. Пък да си повърнеш в леглото. Пък на другия ден да се чудиш има ли за какво и на кого да се извиняваш. От сън спомени няма. То и от без-сън няма, ама туй друга тема.)
Или да е в съвсем нормалния романтичен дискурс да си пийнете стабилно с някого на среща, преди за пръв път да си легнете един с друг.
Или пък да излезеш в петък вечер с предварителната идея, че „ще си махнеш главата“ и „ще се направиш на куче“.
Или пък да пийнеш едно, че да ти се доспи.
Или да приемаш, че празник и пиене са еквивалентни понятия.
Или всяко пътуване, събиране, вечер с приятели или приятна вечеря да изискват прецизен и подробен предварителен план какво ще се пие, в какво количество, за да не би случайно да свърши, как ще се съхрани, как ще се изстуди… И дали по бутилка на човек ще е достатъчна, за да си изкарате добре.
Или да имаш поне една история за блекаут на непознато място или за близко разминаване със смъртта или поне токсикологията и тази история да те прави по-скоро душата на компанията, отколкото човек, комуто се казва „брат, внимавай малко повече“.
Или… Да даваш съвета „пийни едно за отскок“, когато някой се тревожи преди изява пред хора или друго свое важно събитие. Или съвета „пийни една ракия“, когато чуеш, че някой е настинал, или с грип, или е почнала глобална пандемия. „Може ли да се пие“ да е първият ти въпрос, когато ти назначат лечение. Диетата ти за отслабване да изключва всички въглехидрати, освен пиенето. Да вярваш, че по чашка вино не пречи на бременността. Да си чистиш черния дроб, че да можеш пак да си пиеш на воля.
Да искаш обяснение, когато някой на масата откаже алкохол – болен е, бременен е, или нещо не може да му се има доверие. Да кажеш на някого, че е станал скучен, ако е спрял да пие. Да настояваш да му налееш и да му даваш аргументи защо все пак да пие поне едно. Да му се обидиш, ако не иска да си пийне и той, че да ти прави компания..
Че това си е в реда на нещата, голяма част от него се приема за забавна и социално желана. Виж, straight edge хората (тези, които избягват всякакви форми на зависимост) са странни и подозрителни, защото „ни се правят на някакви“.
Най-малко бих искала да бъда осъдителна.
Помня първото си напиване на екскурзия в Казанлък, в шести клас с розов ликьор – всички така правеха, и аз исках да съм готина, въпреки че имам отлични оценки. Знам какво е да повръщаш от врата на такси и после това да минава за голяма гордост. Знам какво е да се прибереш от първия си работен ден на ново място, което не си преценил правилно, и да изкараш някакъв прастар джин от фризера, след като не си пил от година. Знам изкушението да си налееш едно, за да адаптираш поведението си към социалната среда. (Или да се адаптираш към факта, че се налага да имаш поведение в социална среда.)
А и колко готино е да вилнееш фронт стейдж на концерт на любимата си група с чаша розов джин в ръка. Или да си прибереш много желан човек у вас след адреналина на няколко бирички и спечелен от отбора ти футболен мач. Но и колко странно е да получиш колажи с характерни за теб неща за рождения си ден, едно от които да е Церсей Ланистър с чаша вино, и да се замислиш „абе, аз това впечатление ли оставям у хората“.
Почти нищо човешко, свързано с пиенето, не ми е чуждо. Признат грях – половин грях. Признато голямо – малко.
Алкохолик у нас е термин, който използваме, само за хора, които са пропили цялото си имущество и просят на улицата за медицински спирт, или за хора, които системно оказват тормоз върху близките си под въздействието на алкохол.
Психиатрите биха дали на алкохолизма доста по-широка дефиниция. Не съм психиатър, нито експерт по всичко в анонимен форум, че да раздавам диагнози на хората. Но знам нещо друго.
Ако имаш нужда от чашка, за да се чувстваш добре в социална среда, не е твоята социална среда. Ако имаш нужда от чашка, за да отпуснеш след работа, не е твоята работа. Ако имаш нужда от чашка, за да комуникираш свободно, имаш травми за разрешаване и умения за научаване. Ако имаш нужда от чашка, за да си легнеш с някого, не се чувстваш достатъчно комфортно с идеята, независимо поради каква причина.
Ако приятелството ти с някого се изчерпва до прекрасните ви диалози на по чашка, не сте приятели. Ако пиеш всяка вечер по чашка, не умееш да почиваш и не си доволен от живота си. Ако всеки ден ти се пие, макар и по мъничко, не си харесваш твърде много живота. Ако ти се случва да блекаутваш… Ако планираш грижливо следващото си пиене… Ако се дразниш да си с хора, които не пият… Ако преживяването на положителна емоция, момент на гордост, или травмиращо преживяване, те кара да си налееш едно… имаш проблем. Ти.
Само обръщам внимание, че би било хубаво от време на време да се отдаваме на саморефлексия. Какво правим. Защо го правим. Нужно ли ни е наистина. Ако ни е нужно, каква е причината да е така. Помагаме ли си, като го правим. Искаме ли го наистина. Или просто искаме да сме социално приемливи. Искаме ли наистина да сме социално приемливи. Или сме свикнали да мислим, че трябва да искаме така.
Има десетки фактори, които крием от себе си зад пиенето. Иска се кураж човек да ги погледне, но куражът е готино нещо.
Още повече кураж се иска да си зададеш един прост въпрос: ти ли управляваш пиенето, то ли управлява тебе, или просто сте се пуснали заедно по наклонената плоскост на живота, без много, много да му мислите, защото то мисленето боли, а болката се притъпява добре с пиене…
Широкоразпространените вредни навици и поведения не се изчерпват с пиенето. Може би обаче то е най-приеманият и поощряваният такъв. Върху тютюнопушенето, наркотичните вещества, преяждането, хазарта, икономическите пристрастености и обсесиите по хора съществува крехък консенсус на отрицателна оценка. Пиенето от своя страна е аплодирано геройство. И в гимназиите, където някой е набарал патронче водка. И при дядовците на пейката пред блока, които до преди малко са варили на казан, нищо че ЕС иска им го вземе. И в елитарна среда, където се философства над геополитическото положение и културния принос на целия останал свят, но непременно над бутилка за отскок. Масово се приема като допълнителен жизнен процес – наред с храненето, дишането…
Стига само някой да не причини катастрофа в нетрезво състояние, да не пребие партньора си, да не остане на улицата или да не умре. Тогава единствено той, той сам си е виновен. Нищо че никога не сме му дали посланието, че пиенето е супер тъпо, а не е геройство, не те прави по-желан във всеки един смисъл човек и, учудващо, не води до безсмъртие. И че от един момент нататък става късно да го казваме.
Вижте още:
