Не се подлъгвайте да отговаряте на безкрайните и глуповати искания на малкото си дете с простичкото „не!“ или с по-сложничкото „не може!“. Тогава хлапето със сигурност ще ви се разсърди, а може би дори ще харесва мама още повече. Така че бъдете по-хлъзгави и вместо това отказвайте на децата си, като използвате следните фрази:
Тодлърчетата, милите, толкова не са наясно с измерването на времето, с усещането колко са две минути и колко – два часа, че може да ги манипулираме, колкото си искаме. Много от тях бъркат смисъла на „рано“ и „късно“, на „скоро“, „вчера“ и „вдругиден“, а дори и на „по-“ и „малко“ (то и големите не сме съвсем ясни при употребата им; ето например аз като си взимах веднъж дюнер и ливанецът зад тезгяха искаше да знае колко сос искам в него – в дюнера – и аз отвърнах „много малко“, той, объркан, ме попита: „много или малко?!“), така че представете си каква буря от незнание настъпва в главицата на дребосъците, когато използвате комбинация от посочените подли думички.
Фраза, която причинява избухването на бонус количества допамин и окситоцин в наивното организъмче на детето. По някаква причина мъничето схваща казаното като „Добре, но после“, смислово преливащо в твърдо „Добре!“. Ние, големите, много добре знаем, че няма какво да виждаме и да гледаме, а просто баламосваме детето. Но то не знае. И се надява. И за момента поне ни оставя на мира, полудоволно.
Вижте още: „Утре ще си без таблет!“ и други заплахи, които работят безотказно
Една идея по-разбираема фраза от „Малко по-късно“, която е най-ефективна, ако се прилага винаги такава, каквато е, без адаптации и промени, при всяко следващо повторение на въпроса, с който детенцето ви иска нещо. Да, в някакъв бъдещ момент, по-късно през деня или утре, то ще е невротизирано и на ръба, но хубавото е, че на тези годинки дечицата вярват на родителите и вашето ще продължи да вярва на вас, че след малко ще стане онова, което иска.
Прилича на „Ще видя“, но има и допълнителни нива. Използвайте фразата, когато решението, което уж трябва да вземете (на всички ни е ясно, че сте го взели вече – във вреда на пишлемето, много ясно!), изглежда по-сериозно. Т.е. не когато ви пита дали ще му купите сладолед, а дали ще му вземете куче. Не относно може ли още малко детско, а дали може да не ходи вече никога на детска. Докато то се вълнува и очаква резултата от вашето „мислене“, времето си минава и не ви занимава с глупости. А ако ви подпитва, преди да сте „помислили“, силно се подразнете и сдържано агресивно отвърнете, че то е виновно, понеже сега трябва да започнете да мислите отначало!!
С такъв отговор ги хвърляте в безвремието между „да“-то и „не“-то, оставяте го да виси като паяк в безтегловността на уж добронамерен, но всъщност зъл пролетен ветрец. Изглеждате добър (не казвате „не“), а не лош като мама, която може би, със сто неща на главата си в някакъв момент, е казала просто „не“ – ха-ха! Муаа-ха-хаа-хаааа!
Взаимозаменяеми фрази, но не се спирайте само на едната. Красотата е в редуването им. На практика, за що-горе нормален човек, такъв отговор би прозвучал като 50% обещание за изпълнение в бъдеще. Но за малкото, неопознало порядките на нашия свят, човече те ще му се струват почти като 100% заклеване, че ще стане. И то ще се надява. А какво по-хубаво на този свят от надеждата!
Вижте още:
