Ако ви кажа, че следя „Ергенът“, за да го коментирам по работа, няма да излъжа. Още по-малко ще излъжа, ако кажа, че съм мазохистично привлечена и деградивно изкушена от идеята да троша времето и мозъчните си клетки в гузните удоволствия на качествения сеир. Ефирът и социалните ни медии сигурно щяха да изглеждат другояче, ако всички не споделяхме тази пагубна страст към сеира.
Може би вие сте начетени и морално извисени до степен никога да не бихте гледали реалити шоу? Well, good for you. Можете ли обаче да кажете, че не следите нито един политически или обществен сеир, нито един родов, нито един личен? Може би никога не сте се засмели на мийм, базиран на физическия, ментален или морален крах на някой човек, на някоя общност или на някое общество? Простете, но не ми се вярва.
Излъчването на „Ергенът“ в няколко десетки страни може да се обясни единствено с безапелационния превес на консумеризма над етиката и човечността. Любовта към сеира носи рекордни рейтинги и това неминуемо се оказва по-важно и от благоденствието на участниците в едно предаване, и от психичното здраве на зрителите, и от посланието, което в крайна сметка се разпространява.
Какво ги съжаляваш, ще кажете (а и вече са ми го казвали нееднократно), нали сами са си го избрали – и участниците, и тези пред екрана?
Ако тръгнем към абсолютизиране на такава логика, тогава каква е пречката да легализираме тежките наркотици и да ги разпространяваме директно в супермаркета? Или пък да толерираме самонараняването, да направим предаване за самонараняващи се хора, и накрая победител да бъде онзи, който е отрязал най-качественото парче от плътта си? Нали сами са си го избрали… Всъщност отдавна съм сигурна, че „Игрите на глада“, в които невръстните участници се избиват взаимно до оцеляването на един-единствен от тях, не се случват в действителност само защото все още няма правна рамка, която да оправдае наличието на такъв формат. Все още.
Избрах да дам пример със самонараняването, защото виждам именно това да се случва в „най-романтичното реалити“ в ефира. Неморалното в случващото се не е фактът, че един мъж излиза с 25 жени, преди да си избере „бъдеща съпруга“ – напротив, повече от нормално е, чисто житейски, да си излизал с различни хора, за да установиш желанията и границите си, правилното за самия себе си, преди да изкараш знамето с конската опашка и да речеш „тук ще бъде България“. Липсата на равнопоставеност обаче смущава, защото тези 25 души се смятат изначално длъжни да искат именно този човек и цялата им личност, с цената на всичко, и целият им наратив да са ориентирани около това.
Отделен е и въпросът защо „Ергенът“ се излъчва в 37 държави, а еквивалентът му с жена „ергенка“ (мома? девойка? ергеница?) и две дузини мъже в борба за сърцето ѝ – едва в 13. Краткият отговор е, че в 24 държави, между които за момента е и нашата, е приемливо какво ли не, но не и да се покаже в национален ефир жена да е в доминиращата позиция в личните си отношения.
Вече близо три месеца хвърлям часове от времето си в сеир, наблюдение и анализ. Трудно ми е да преценя кой от романтичните моменти ми е най-любим.
Дали този, в който момичетата трябваше да се борят една с друга в басейн, пълен със слуз, за възможността да имат лична среща с Евгени.
Дали онзи, в който на трите приятелки Валерия, Джия и Айлин беше направена остра забележка, че се смеят и забавляват помежду си по време на групова среща, вместо да обръщат внимание на Евгени.
Дали фактът, че шоуто поддържа участничките непрекъснато изнервени и на алкохолен градус и се стреми умишлено да създава между тях конфликтни ситуации и да ги предизвиква чрез нарушаване на собствените им граници или провокиране на механизмите в поведението им, които са отговор на травма.
Дали опитите на участничка след участничка да докаже колко широко скроена е, като не проявява никаква ревност, никакви претенции, никакво различно мнение, никакви свои очаквания, освен тези да угоди на Евгени, при все че най-естественото в едни двустранни отношения е да искаш да знаеш, че ти самият също си харесван и избран, че човекът насреща също държи на теб, че също е готов да дава, както и да те приеме и изслуша.
Дали еднаквите скъпарски облекла и тежки гримове епизод след епизод, които следва да ни покажат, че един-единствен начин за изглеждане е хубав и приемлив.
Дали съвкупността от ситуации, в които Пам по някакъв начин бива унижавана за килограмите си, или пък онези, в които самата тя говори единствено и само за тегло, сякаш около личността ѝ нищо друго не е интересно? Ако идеята трябва да се води нормализиране на различни типове тяло, реализацията ѝ стои повече като нормализиране на подигравките с различните типове тяло. Нали така, Глиган Пешев? Не ми се мисли на колко деца вече им казват така в училище.
Дали споровете между участничките с най-много абсурдни корекции на тема коя от тях е твърде неподдържана и коя – твърде изкуствена? Странно е как след десетилетия продаване на идеята, че не изглеждаме добре – че талията ни трябва да е по-тънка, краката – по-гладки, дупето – по-изпъкнало, гърдите – по-вдигнати, устните – по-набъбнали, нослето – по-чипо, косата – по-гъста, кожата – по-изгладена – накрая се гаврим с хората, чието личностно усещане за липса на стойност ги е накарало да си я купят. Благодаря Ви, д-р Енчев.
Дали възмущението, когато веганката Валерия отказа да участва в доене на крави, защото противоречи на личните ѝ принципи, и последвалите час и половина анализ на наглостта ѝ от страна на Евгени и на другите участнички, чийто венец беше изказването на Ирина, че днес сирене отказва, утре ще вземе и секс да откаже. Същата Ирина, която явно следва да репрезентираше в предаването постсъветсткия манталитет на жените и която обясняваше, че ако се държиш не както трябва, мъжът ти ще те „изгони от къщи“.
Какво обаче е да се държиш „както трябва“, ако съдим по „Ергенът“?
Според основната концепция на предаването, ергенът, в случая Евгени, следва да е ролеви модел за онези човешки качества, които правят един мъж привлекателен и желан партньор. Неговото поведение по сценарий трябва да е мило, уважително и предразполагащо. Трудно ще се отрече, че фасадата си я бива – човек на изкуството, целенасочен, успял, мислещ, а според по-масовите критерии и красив, колкото и относително да е последното, както впрочем и всяко от предишните.
Когато стигнем до очакванията му към жената до него обаче, виждаме зад фасадата една смущаваща същина. Виждаме я там, където той неколкократно наказва с мълчание и пренебрежение тези свои фаворитки, които днес не са се държали, както му харесва. Виждаме я в реакциите му спрямо момичета, които му споделят, че не са готови за някаква форма на физическа близост, преди да го опознаят добре, че не са склонни да зарежат кариерата или принципите си заради него, че на 23 години все още не са стигнали до желанието да станат майки.
Положителните му реакции, розите и вниманието пък са запазени за онези от момичетата, които в съответния епизод му пишат поеми и писма, обясняват му колко е значим, перфектен и единствен, или съвсем буквално плачат в краката му с въпроса „Евгени, аз привличам ли те???“, както двукратно се е случвало с една от любимките му Елена. Не че това не е въпрос, който всички понякога не сме си задавали, когато става дума за някой наш си Евгени в началото на отношенията ни, и не че не е тема за изговаряне между двама зрели хора, но по един съвсем различен – двустранен, равнопоставен и човешки начин, който не влече със себе си награди и наказания.
Пишейки всичко това, нито за минута не съм забравила, че говорим повече за шоу, отколкото за реалити, и че се случва по сценарий, адаптиран към нуждите на свръхуспешната търговия със сеир. И все пак това шоу ни казва нещо за отношенията между хората, което остава в главите ни на подсъзнателно ниво като приемлив модел, особено в умовете на хората, които все още формират представите си за света и общуването. Същите хора, които „пазим от джендъри“.
В последния епизод, който изгледах снощи, участничките, облечени в булчински рокли, трябваше да напишат и прочетат на Евгени сватбени обети. Насред цялостната гротеска на тази задача, слушах обещанието на Микаела, в което тя разказваше как някой ден ще заведе Евгени в къщата на баба си и дядо си, за да ги запознае, и как в дома им винаги ще царят глъчка, радост и смях. Прозвуча ми толкова лично, толкова нежно, толкова релевантно към моите собствени представи за простотата на щастието и толкова потенциално несбъднато, че малко ми се доплака. Струва ми се по-етично да гледаме порно в прайм тайма, отколкото да продаваме и купуваме най-човешките копнежи и емоции на хората.
От най-романтичното реалити ще са излезли 26 тъжни хора. Няколко, които са продали личността си срещу подигравки, които им носят повече последователи и съответно рекламодатели в Instagram. Няколко, които са счупили някакви наивни надежди и разпалили на нова сметка семейните си травми от изоставяне и въпросите „какво не ми е наред, че да не ме обичаш“. Един мъж, който, какъвто и да е, е тежко психически натоварен с чувствата и очакванията на 25 жени, с емоциите, които волно или неволно е развил към някои от тях с течение на времето, и е малко по-изхабен от този конвейер от целувки, за който сигурно не един човек му завижда. И една жена, която, каквато и да е, има дълго да се чуди желана и обичана ли е наистина, или просто се е справила най-добре с коленопреклонното лазене в краката на Евгени и опитите да покаже, че не, тя не ревнува, не, тя не очаква обяснения за нищо, не, тя не може да е нищо друго, освен мила и усмихната 24/7, и не, тя няма в живота си нищо друго приоритетно, освен това да е с него.
Всички тези посвоему са токсични хора, които сами са избрали съдбата си. По същия начин, по който някои от нас сме избрали да ги гледаме и коментираме, за да „поразпуснем с нещо, което не ни натоварва“. Знаете ли, привлекателното на сеира всъщност дори не е клюката сама по себе си, а онова понякога несъзнато усещане да си казваме „пф, колко съм по-добър от тези“. Може би последното е горе-долу толкова състоятелно твърдение, колкото това на една участничка с надути устни, че друга участничка с надути устни е изкуствена. Триумфът на човешкото самоунижение е печеливша маркетингова формула. И това говори много за нас като зрители.
Вижте още:
