Добрият спор, в който запазваме хладнокръвие, излагаме блестящо тезата си, смайваме околните с интелекта си и ги покоряваме без усилие с правотата си, е нещо, което повечето от нас смятат, че могат да постигнат без много труд. Това просто се случва естествено, нали?
Да, обаче /въздъхва с патос лирическият герой на „Черно фередже“/ , човек и добре да живее, идва онзи момент в залата за срещи в офиса, на семейната празнична трапеза или след поредното питие в компанията на приятели, в който обстановката се нажежава така, че пръстенът на Фродо Бегинс би се стопил без да има нужда да бъде хвърлян в огнената бездна и сме изправени пред усещането, че блъскаме в стена, по-голяма от едноименната Китайска такава. Понякога, дискусията е без особено значение в общ план; две цигари и няколко пожелания за сексуален контакт с близки от женски пол на опонента са достатъчни да възобновят душевния ни мир. Какво се случва обаче, когато темата е съкровена за нас или за човека отсреща? Ако от нея зависи бъдещето на взаимоотношенията ни и не съумяваме да изразим себе си или да позволим на другата страна да го направи?
В действителност, истински добри разговори се провеждат рядко; обществото изповядва романтизираната представа, че умението да комуникираме с хората e талант, с който сме родени. Нещо, което просто знаем как да правим, а не изкуство, подплатено с информация, емпатия и малко планиране. Попадането в градивен и изкусен спор може да се усети като разходка в непознат град нощем – оказваме се на прелестен площад, с пълното съзнание, че най-вероятно няма да можем да го окрием пак през деня.
Качествената комуникация обикновено има две цели – утвърждаване и изясняване.
Качественото себеизразяване е една летва, по-трудна за надскачане от тази при овчарския скок. Не малко от мислите, чуствата и идеите си не споделяме от страх, че ще срещнем неразбиране, присмех или ще предизвикаме тревога. Недоволството ни към колегите, разочарованията ни в любовта, истинските ни чувства към семействата ни, срамните ни навици и дребните ни страхове, дивите ни политически блянове, всичко това остава скрито при обичайната ни комуникация. Докато не попаднем в добър разговор, който умело – без предразсъдъци или осъждане – успява да потвърди приемливостта на дълбоко пазените ни емоции и идеи.
Интровертността поема голяма част от вината за лошите дикусии. Страхуваме се да изкажем мнението си и да го отстояваме, защото фалшиво преувеличаваме разликата между себе си и другите. Съзнателно или не демонстрираме силните си страни, подчертаваме успехите си и като резултат на това отегчаваме другите. Именно в разкриването на нашите слабости, в показването на нашата крехкост, в споделянето на фантазиите си, ставаме интересни и харесвани. Как да се отегчите, когато човек ви разкаже искрено в какво се е провалил или кой го е унижил, за какво копнее и кога е бил най-шантав.
След утвърждаването, идва забавната част на спора – тази, в която словесната битка изостря идеите ни, провокира мисленето ни, задържа фокуса ни върху проблема, прецизираме тезите си. От една страна, това може да ни предостави безпрецедентен интелектуален стимул, от друга – ако дискусията е значима за водещите я – да зададе рамките на решение на проблемите помежду им.
Често се прокрадва неуместният страх или липсата на интерес да повдигаме големите теми: сякаш само много специални хора могат да разсъждават как искаме да живеем, докъде се простира нашата отговорност в обществените отношения или сякаш е непосилно да поставим на карта личните си такива, когато вече не ни носят нужното щастие и удовлетворение.
Но необходимо ли е позволение, за да изследваме основните предпоставки на човешкия живот? Кого другиго трябва да попитаме: Какъв е смисълът от работата ни? Какви са пролемите в отношенията ни? Как да възпитаваме децата си? За какво да пътуваме? Каква трябва да бъде държавата, в която живеем?
Трябва да бъдем по-смели и по-взискателни към разговорите, в които участваме . Вместо да виждаме воденето на успешни дискусии като вроден талант, следва да се стремим да градим и култивираме това умение внимателно.
Грижливото избягване на конфликта е често срещано поведение – когато ситуацията е неудобна, може да изглежда, че пътят на най-малкото съпротивление е от полза за всички.
Избягването на разговори по щекотливи теми обаче, не кара проблемите да изчезнат и може значително да влоши личния и професионалния ни живот. Избягването на конструктивни спорове води до скрито негодувание и задълбочава разрива между хората.
Винаги е предизвикателство да се изправим пред разговор, неудобен както за нас, така и за хората остреща. Родител, порицаващ своенравен тийнейджър, зрял човек, убеждаващ семейството си, че отдавна вече не е дете, учител, предоставящ критична обратна връзка на ученик или мениджър, уведомяващ служител, че очакванията им не се срещат. Всички сме били там. Дори в най-интимните ни отношения трябва да повдигнем въпроси, които и двете страни ще намерят болезнени за обсъждане. Когато единият партньор чувства, че връзката вече не отговаря на нуждите и стремежите му. Когато доверието и общите възгледи между близки приятели вече не съществуват.
Първо оценете има ли смисъл и притежавате ли нужната емоционална сила.
Понякога спорим верни на олимпийския принцип „важно е участието“. Ако разговорът ще се води по съществени за нас теми, да сме просто заядливи и мърморещи индивиди е безотговорно и неуважително. Преди да проведем дискусия с някого, който не е съгласен с нас относно важни проблеми, е редно първо да обмислим собствената си позиция. Задълбоченото размишление включва оценка на емоционалното ни състояние, и по-специално: как разглежданият проблем засяга нашите чувства. Добър момент ли е да поговорим за нещо, което предизвиква емоции? Готови ли сме да демонстрираме самоконтрол и респект към чуждите реакции, независимо от всичко? Защо си мислим за този разговор и каква е целта – искам ли да убедя, да спечеля дебат или да изясня чувствителна ситуция ? Ако искаме нашите разговори да бъдат продуктивни, а не да напомнят гневна логорея, следва да сме наясно с мотивите си.
Подбирайте внимателно партньорите си.
Не с всеки може да се говори адекватно по коя да е тема. Понякога е силно изкущаващо да споделим гледните си точки по значимите за нас теми с конкретна личност, но понякога просто удряме на камък. Не всеки може да се справи с нашите виждания и понякога спестяването им е акт на любов – както към другия, така и към себе си. Как да разберем кой е добър партньор за разговор и кой – не? Ако имаме история на взаимодействие с въпросния човек, тогава вероятно сме развили усещане дали би бил способен и дали има желанието да проведе труден разговор. А понякога просто е нужно да поемем риск в името на собственото ни самоуважение и интегритет.
Подгответе почвата
Не сте сигурни кой е подготвен за вашето мнение? Споделете мнението си за проблем, който намирате за по-незначителен. Ако получите добра реакция, тогава изразете вижданията си по сърцевината на темата, която искате да обсъдите. Ако се задавят с предястието, не сервирайте основното!
Бъдете отворени към чуждите възгледи и се съгласявайте повече.
Повечето от нас са формирали твърди убеждения относно религията, етиката, политиката и други значими социални въпроси, както и непоклатимо мнение за бизките си и характера на взаимоотношенията си с тях. Това е напълно естествено, но понякога трябва да признаем, че дълбочината на нашите вярвания няма необходимата връзка с истината! Дали ценим истината повече от собствените си възгледи? Ако истината е по-важна за нас от спечелването на дебат, трябва да можем да признаем кога другите са прави за нещо. Да се съгласим с другия, когато имаме повод, допринася много за премахване на напрежението от разговора. А ако не успяваме да намерим пресечна точка на мненията, то едно нещо е сигурно – епитетите и квалификациите по отношение на другите и непрекъснатото позоваване на личен пример са най-големите врагове на добрия спор. Необходимо е да запазим тон на взаимно уважение. Войни са започвали и за по-незначителни неща.
Опитайте се да осмислите как опонентът ви е формирал вижданията си по темата.
Във времената на развити социални мрежи, фалшиви новини и безкраен поток от информация, понякога близките ни ни шокират със смайващи твърдения. Все по-често вярванията на другите са шокиращи за нас! Нашите разбирания се формират естествено в нас и по време на житейския ни път сме изложени на много различни въздействия – като възпитание, образование, среда, социални фактори. Ако се поставите в обувките на човека отсреща, може да осъзнаете как е повярвал на неща, които вие очевидно намирате за абсурдни.
Победата понякога е равносилна на загуба.
Не винаги е нужно да имаме последната дума. Не е нужно да печелим дебата. Труден хап за преглъщане. Изпитваме естествена нужда другите да се съгласят с нас или поне да видят откъде изхождаме и да потвърдят нашата обективност. Ако хората в живота ни не ни подкрепят във важните за нас неща и процеси, може би е време да се огледаме за нови.
Тишина в залата.
Много от нас обичат да говорят. Да бъбрят, да споделят мнението си по всички въпроси, да се опияняват от звука на собствения си глас. И изумително често прекъсват другите. Понякога да пресечеш потока от думи на другите е оправдано. Ако някой не спира да говори, ако чакането ще доведе до загуба на ефект от вашата гледна точка или ако се страхувате, че ще изгубите мисълта си, тогава прекъсването обикновено е подходящо. И все пак, прекъсваме се твърде често. Просто нямаме търпение да отговорим на мнението на другия! Може би всички бихме могли да забавим темпото и да слушаме повече. За къде бързаме ?
Надеждата да се научим да водим водим уважителни и продуктивни спорове никога не бива да ни напуска и стремежите ни в тази посока винаги са оправдани. Въпреки всичките ни усилия обаче, не всички разговори ще вървят добре и не всички връзки са обречени да продължат вечно. Нека да дадем всичко от себе си. Може ли някой да направи нещо повече от това? Да не забравяме, че хората понякога ни изненадват с готовността си за диалог, дори успяват обосновано да променят мнението си. Може би човекът, срещу когото искате да се изправите, отговаря на това описание. Може би и вие, и аз също.
Вижте още:
