Училищната униформа – символ на престиж и гордост, начин за преодоляване на социалните неравенства между учениците, или анахронично задължение с цел да уеднакви и постави под общ знаменател всички ни?
Зададох си за пореден път този въпрос, когато попаднах на репортаж по повод родителско оплакване поради изгонено от час заради липса на униформа дете в гимназиална възраст.
По мое време (когато беше по-добре, както се отнася за почти всяко време, в което ти самият си бил на 15!) униформи нямаше. Нямаше и особено много изисквания за това как е допустимо и как не е допустимо да се появиш в училище. Именно поради тази причина някои от съучениците ми от родния ми морски град обичаха демонстративно да пристигнат за училищни тържества или последни учебни дни по джапанки, плажни шорти и преметната на гърба им кърпа. Това дори и на мен ми се струваше прекалено, въпреки че никога не съм била особен привърженик нито на наложените отгоре правила, нито на предпочитанието на формата пред съдържанието, още по-малко пък на идеята, че трябва да правим нещо „така“, защото „така“ се прави.
Критериите по отношение на „приличния“ ни външен вид се прилагаха избирателно.
Какво имам предвид? Една и съща лятна блузка минаваше за приемлива, ако я носи момиче без особено изявени телесни форми, и за скандална, ако я облече девойка с чашка „D“. Аз се намирах около средата на тази скала, затова фината граница на приличието в личния ми дрескод варираше според конкретния учител и според това доколко попадах сред любимците или омразниците му. Генерално не ми се струваше никак справедливо – не мислех, че човек следва да бъде поощряван или порицаван в зависимост от формите на тялото си и, впрочем, продължавам с още по-голяма сила да не го мисля.
В часовете по изучаване на чужди езици често практикувахме красноречието си, като дебатираме любопитни или противоречиви социални теми, разделени по отбори на „про“ и „контра“. Една от тези теми понякога е била и необходимостта от училищни униформи – дали съществува такава и дали въвеждането им ще донесе повече плюсове или повече минуси на развитието, възпитанието и самооценката на учениците. Когато обсъждахме въпроса, на всички ни се струваше, че просто си говорим на вятъра – по наше време приемахме униформите за архаична отживелица, останала във филма „Вчера“, тоест малко преди да се родим. Затова и мнозина от нас всъщност се опитваха да намерят аргументи в подкрепа на подобна практика – подрастващите имаме естествената склонност да спорим със статуквото на собственото си време, а и действително смятахме, че просто си чешем езиците над тема, която няма как да започне да ни касае пряко.
Намирахме известна романтика в идеята, че униформите биха могли донякъде да заличат видимото с просто око неравенство между учениците, чиито родители имат различни финансови възможности. Тъкмо беше минал краят на 90-те, отличаваха ни вселени – за някои от нас обичайното ядене у дома беше комбинация от компот и туршия, други вече бяха свикнали с 10-те скъпи автомобила, паркирани в частния подземен гараж на родителите им. Облеклата втора ръка все още не означаваха нито градска хипстърия, нито еко активизъм – значеха чисто и просто, че не можеш да си позволиш да си купиш нещо ново. Или, още по-конкретно, че родителите ти не могат да си позволят да ти го купят. Макар и моята гимназия никога да не беше една от онези, в която си „никой“, ако вашите не са „някои“, разликата все пак винаги личеше. И винаги тежеше. По дрехите ни посрещаха, да, а понякога пак по тях ни и изпращаха.
Днес, близо 20 години по-късно, униформите постепенно и поетапно станаха част от идентичността на много училища.
Особено на тези, които претендират за някакъв обществен престиж и очакват да бъдат приемани като „елитни“. Не че е задължително или необходимо, просто по повод униформите у нас решението се случва на местно училищно ниво, иначе казано – всеки сам си преценя. Задължителността им за учениците в съответното учебно заведение също варира. На някои места например е нужно да се появиш в пълния си блясък, изцяло униформен, докато на други е предостатъчно да носиш поне един елемент от съответното облекло, което за много ученици означава да проявят малко повече изобретателност и да отидат на училище с вратовръзка, навита като гривна около китката на ръката им, или пък да нахлузят бохемски разкопчана риза върху предизвикателен къс топ, разкриващ пиърсинг на пъпа.
От позицията си на човек, напуснал всяка една работа, която някога е опитала да му вмени посредством шедър подарък или дрескод задължение носенето на тениска, бранирана с фирмено лого, аз няма как да харесвам, одобрявам или подкрепям задължението за носене на училищни униформи.
Да премахват видимите социални неравенства между учениците? Не мисля.
Заможният човек, решен да демонстрира състоянието си, винаги ще намери начина да го направи. Ако не в панталона и блузата си, то ще са обувките, аксесоарите, чантата, гримът… Есенцията на показността е в това, че тя не умее да си седи скрита. И не можеш да я забраниш на хората, защото няма да е правилно. Можеш да опиташ да им покажеш различна перспектива, да ги предизвикаш, да ги превъзпиташ, да ги накараш да повярват в това, в което и ти (стига то изобщо да е, че показността вреди.)
Наличието на задължителна униформа води със себе си и небоходимостта от принудителна покупка. При това покупка с компромисно качество, компромисна цена и компромисна естетика, рамковият договор за която е сключен от училищното ръководство, евентуално след известен процес на съгласуване с ученици и родители. Условията винаги могат да са такива, че да бъдат изгодни за лицата, които сключват този договор, а не за онези, които ще са принудени да се ползват от неговите блага. Не че винаги ще се случи така, но се отваря поле за злоупотреби. А що се отнася до визията, удобството или качеството на материите – тук е субективно дали, доколко и на каква част от засегнатите страни ще допаднат те. Доброто никога не е добро за всички – тук цитирам по памет герой от „Разказът на прислужницата“, а този роман (и сериал), където представителите на различните социални роли ходят със задължителни облекла, за да се отличават едни от други и да се уеднаквяват със „своите“, все пак е образец на жанра дистопия.
Естетиката обикновено отговаря на представите на възрастния човек за това какво едно дете намира за „яко куул, братле“, та по тоя повод обикновено кореспондира с тоталната неубедителност на репликите, които БГ сценаристите слагат в устата на героите си тийнейджъри, а ти настръхваш от криндж, докато ги слушаш.
Приличие, би казал вероятно някой твърд привърженик на училищната униформа? Ред, дисциплина, научаване на уважение към авторитета, приемане на правилата?
Моля ви, ако тези мисли ви минават през главата, погледнете се в огледалото, избройте бръчките и белите си коси, и знайте, че колкото и на брой да са те, вие пак сте прекрасни – не те ви правят остарели хора, а свободомислието на аятолах в горното убеждение, водено от изначалната погрешност на идеята, че училището служи, за да научи децата на ред, на подчинение и на вървене под строй. Много е печално, ако ги научава на това. Така се възпитават пасивни хора, примирени. Хора, които не рискуват и не поемат отговорност. Хора, които очакват готови отговори и не проявяват лична инициатива. Хора, които са окей с комфортната зона и статуквото, понеже каквото и да има на институционално ниво, ги плаши по-малко от хаоса, където евентуално от тях може да се очаква решителност и действие. Хора, чиито най-висши ценности са сигурността и стабилността, а най-много ги е страх да не би да вземат да се отличат и да изпъкнат с нещо, независимо дали за добро, или за лошо.
Училището, ако процесите в него се случват правилно, следва да те окуражи да мислиш самостоятелно, да те екипира с меките умения да предприемаш инициативи и да защитаваш идеи, да хвърли въпроси пред теб и да те провокира сам да потърсиш отговори и да подлагаш под съмнение всичко, що е авторитет, и, не на последно място, да те насърчи да изследваш различни поприща, различни занимания, различни интереси. Индивидуалният стил на човек е всъщност част от безброй многото му личностни аспекти, които цял живот изследва и променя. Какъв по-подходящ период от тийнейджърския за това да правиш безумни и катастрофални грешки във визията си, да научаваш повече за вкусовете и стила си, да експериментираш смело, да се вливаш, сливаш и отцепваш от различни визуални идентичности, да изградиш своя собствена такава. А и да се научиш да забелязваш, че зад различните дрехи на някой човек в близост може да се окаже, че стои неподозирана чисто на пръв поглед личност, и да преодолееш в зародиш някои от собствените си потенциални предразсъдъци.
Грешим, излагаме се, опитваме се да се впишем, да се откроим, понякога се предаваме, понякога решаваме да се променим за една нощ. Така трябва. Така растем.
Ако на някого не се харесва визията на учениците, това е негов проблем. Не е проблем на учениците.
Колкото до престижа на училището (а впрочем и на всеки друг бранд, идентичност или институция), заблуда е, че той може да бъде постигнат чрез жигосването на лого върху нечия дреха и визия. Популярност – да, може би, но никога, никога класа. Можеш да принудиш някого да спазва правилата ти, но не и да повярва в тях. Можеш да го връщаш на входа за липса на униформа (а защо не и за неизрязани нокти или твърде дълга коса, я, колко хубаво си беше преди!), но но можеш да го заставиш да идва към този вход с ентусиазъм. Можеш да принудиш някого да ти върви по свирката, не и да те следва по вътрешно убеждение. Можеш да накараш някого да се страхува от теб. Не и да те обича.
Така че, хей, учителю, остави децата намира. Ако толкова ти е зор да възпитаваш учениците, това е супер, но, по дяволите, пробвай нещо друго, като например да ги поканиш на театър!
Вижте още:
