Когато за пръв път чух от една позната майка, че насърчава дъщеричката си да си играе с динозаври вместо с кукли и да чете приключенски книги вместо познатите ни приказки за принцове и принцеси, ми се стори прекалено, признавам. Иновативност заради самата иновативност – все пак какво им беше на традиционните играчки и книжки? Оттогава изминаха няколко години. Години, през които имах редица случаи да забелязвам как очакванията, налагани ни още от най-ранна възраст, предопределят житейските ни избори като кариера, семейство, външен вид, хобита, дори отношението ни към самите себе си. Макар и не всички, огромна част от тези очаквания са свързани с пола ни. Чували сте, че някоя професия „не е женска“, че някое занимание „не е мъжко“, нали? Че всяка жена, разбира се, си мечтае да стане булка и майка повече от всичко останало, че мъжът не може да е верен, защото не му е биологично заложено, че момченце се отглежда по-трудно, защото момченцата са по-буйни и бесни, че дъщерята някой ден ще се погрижи по-добре от сина за родителите си, че мъжете се интересуват от политика, футбол и коли, докато жените от диети, козметика и чанти? За последно чух, че било абсурдно да има синхронно плуване за мъже – така и не разбрах къде е абсурдът. Хора като хора, спорт като спорт. С днешна дата възпитанието с динозаври и приключенски книги ми се струва далеч по-добра идея.
Социалните конструкти, обвързани с половите роли, предопределят човешкото поведение много повече, отколкото самата биология, защото хората като социални същества изпитваме естествената нужда да бъдем приемани, харесвани и обичани и това често преминава през идеята да се „впишем“ в обществото такова, каквото е, дори ако това означава да възприемем модели, които не са скроени по наш образец. Понякога дори не осъзнаваме, че не са, или го разбираме едва когато вече сме объркали живота си достатъчно много със своите предопределени от възпитанието и обществените очаквания към нас избори.
За да обясним какво е джендър неутрално възпитание, е необходимо първо да се спрем на понятието „джендър“, което, за съжаление, е печално известно и често напълно погрешно интерпретирано и използвано у нас, затова и много хора се плашат и даже отвращават от него. Най-базово, полът на човек е свързан с физически и генетични характеристики, докато така нареченият джендър е културен, поведенчески и умствен модел на половата роля на човека. Макар и да не е изчерпателно, джендърът може да се определи като социален пол.
Да възпиташ детето си, без да му налагаш очаквания за полова роля, не означава непременно да го насърчаваш да избира пола си или да живее като човек без пол, въпреки че възпитателният избор на някои родители би могъл да бъде и такъв.
Какво тогава означава?
От момента, в който се родят (и дори преди това), децата стават обект на очаквания относно пола, наложени им от всички посоки. Бърз пример – предпочитанието детето да се окаже момченце, за да продължи рода, или да е момиченце, за да е по-послушно; смехотворните кавги при избора на име, така че да се отговори на патриархалната традиция и желанията на роднините, или примиренческата уговорка „ако е момиче, аз ще избера името, ако е момче, ти си го кръщавай, както искаш“. (Ако цитатът ви прозвуча несвойствено, то е защото принципно се казва точно обратното.) Всъщност липсва гаранция, че синът ще продължи рода, както и че дъщерята ще бъде послушна. Те не са длъжни да го правят, но очакването да го направят, датиращо от преди първата им глътка въздух, ги поставя в предварителна рамка, която автоматично ги превръща в отклонения, ако не го направят.
Въпреки че чувството за полова идентичност е здравословна част от развитието, усещането за натиск да действаме по определен начин заради гениталиите, с които сме се родили, не е, защото може да остави цяла гама от житейски избори, както и голяма част от потенциала и интересите ни извън кръга на това, което намираме за приемливо, и така да ни попречи да изживеем живота си щастливо, пълноценно и обществено полезно.
Ето как родителите и изобщо лицата, които се грижат за деца, биха могли да им помогнат да надхвърлят стереотипните очаквания за пола… (И то без да им говорят за пол или секс изобщо.)
Първата стъпка се случва в нас самите като родители, като роднини, като педагози, като рекламисти, като членове на обществото, като разказвачи на истории, като активисти.
За всяко дете, независимо от пола му, е полезно, овластяващо и окуражаващо да не бъде притискано да се придържа към половите стереотипи. Едно момиче не трябва да има само опции за розово облекло с пайетки и брокат, едно момче не трябва да бъде научено, че не може да плаче, а децата, които проявяват странни според родителите или нетипични за пола им интереси (да, включително и романтични и емоционални такива), не бива да бъдат заставяни да се връщат в „правия път“. Но за да стигне едно такова послание до децата, първо трябва да го осъзнаем и приемем ние.
Няма как да съществува изцяло джендър неутрално възпитание. Децата възприемат поведенчески модели от хората около себе си – родители, други роднини, приятели, детегледачи, преподаватели, медийни лица – и в това няма нищо нередно. Напротив, с колкото по-разнообразни ролеви модели се сблъскват, толкова по-отворено става съзнанието им и толкова повече възможности виждат те самите пред себе си. Развиват и критичното им мислене. Затова е важно да не им отнемаме тази възможност с налагане на готови предписания за живота.
„Само защото другите деца правят нещо нередно, не означава, че и ти трябва да го правиш. Ако най-добрият ти приятел скочи през прозореца, и ти ли ще скочиш?“ – предполагам, че вашите собствени родители са ви казвали нещо поне веднъж. Налага се обаче като възрастни да го напомняме на самите себе си. Само защото повечето родители възпитават децата си в стереотипи, дори и да разбират, че тези стереотипи са погрешни, не означава, че и вие трябва да го правите, за да не се отличавате от тълпата и детето ви също да се вписва – всъщност вероятно то ще впечатли света много повече с уникалността си, отколкото с каквито и да било опити да бъде като другите. Да родителствате без твърди очаквания относно това какво означава на практика да бъдеш момче или момиче. Как се изразява това на практика?
Облекло
Момченцата – в синичко, момиченцата – в розовко. Това е базовият стереотип за преодоляване и той е очеваден, но темата за облеклото не се изчерпва до него. Превес при обличането на деца следва да има удобството – дрешки, подходящи за тичане, скачане, пададе и ставане, каране на колело и тротинетка, газене в локви. Обличането на дъщеричката ви като Пепеляшка или момченцето ви като малкия лорд Фаунтлерой може да се случва по определени поводи, ако държите на него, но в ежедневието пречи на игрите с другите деца и слага очаквания към детето от малко да жертва комфорта си в името на очаквания от него външен вид. Анцугчета, къси панталонки, гащеризончета, широки тениски, суичъри са напълно подходящи. Също така – камуфлажните цветове също не са непременно момчешки, а мотиви като животни или фигурки са чудесно и подходящо допълнение към дизайна на дрешките, вместо обичайните брандирани герои от „момичешки“ или „момчешки“ детски предавания. И ако едно дете поиска да облече нещо „скандално“, като например поличка, ако е момче, нека помислим за любознателността му, преди да мислим за хората, които ще кажат някакво си там нещо.
Книги
Войнственият рицар, който спасява беззащитната принцеса, трябва да остане в миналото. Няма пречка да запознаете децата си И с такива истории, стига цялото им детство да не мине под знака им и стига да им осигурявате еквивалентно съдържание с обратната перспектива, както и истории, които не са свързани или не се изчерпват до принцовете, принцесите, войните и спасенията. Книжките с герои животни и тези с научнопопулярен елемент научават децата на толерантност по един ненатрапчив начин – къде другаде еленче, пингвинче и охлювче например ще си бъдат най-добри приятели, без никой да вижда нищо нередно или странно в това? Освен това на света има и други истории освен войната и романтиката – истории за бедността, за солидарността, за личностното развитие и преследването на мечтите, за пътешествия и далечни земи, за болка и смърт, за светове отвъд нашия. Децата ще се сблъскат с такива наративи в собственото си житейско развитие. Защо това да не започне още от книгите?
Играчки и игри
Нека не затваряме момичетата в къщи на Барби и домакински комплекти, а момчетата в игри на полицаи, войници и бандити. (Защо, по дяволите, едно дете би си играло с пушка, полицейска палка, меч, пистолет така или иначе?) Добре е извън налагането на игри, които предопределят професионалното развитие и мечтите по полове, да се мисли и при избора на кукли, да се избягва и покупката на кукли, които налагат нереалистични стандарти за външен вид, като кльощави принцеси с неестествен размер гърди, или мускулести и асоциирани със супер сила войници. Живите хора в действителността не изглеждат така или пък го правят с цената на много лишения, инвестиции, корекции и непосилни усилия, често костващи и психическото им здраве.
Обръщения
„Принцесата на татко“ и „едничкият на мама“ не са хората, които бихме искали да срещнем в личния си живот, да са ни шефове и да се сприятелим с тях. Тогава не бива да очакваме, че другите хора ще искат да се сблъскат с тях и да учим децата си да възприемат себе си така. Не е задължително жените да са беззащитни и глезени, а мъжете да страдат от Едипов комплекс, даже е далеч по-често да не са. И не бихме искали да виждат така нито нас, нито децата ни.
Хобита
Момчетата могат да ходят на балет, а момичетата на бокс. И коректният въпрос, който да зададем като родители, звучи като „на какъв спорт имаш желание да се запишеш“, а не като „гимнастика или балет/футбол или хокей предпочиташ?“.
Маниери
Чували ли сте да се казва за някое момиче, че е мъжкарана, или за някое момче, че се държи като женчо? Насърчавайте децата си да се смеят с глас, да плачат със сълзи, да говорят високо, да пеят, да подскачат, да прегръщат, да изразяват с думи гнева и страховете си без притеснения за какви ще ги помислят, и ще чувате тези глупави клиширани определения все по-рядко и по-рядко. Това е по-важно, отколкото подозираме на пръв поглед, защото стереотипите за мъжките и женски поведения и маниери, проникват в цялата ни социална вселена. И в детска, и в зряла възраст, едни и същи поведения се оценяват като желани или отблъскващи, в зависимост от това дали „извършителят“ им е от мъжки или женски пол. Така наречената сговорчивост при една жена се разглежда като нерешителност и слабост у мъжете, докато инициативността е лидерско качество при мъжа и агресивна доминантност при жената. Едно такова плоско разбиране пречи на развитието и на мъжете, и на жените според собствените им характери и способности както в кариерата, така и в личен план и в приятелския им кръг.
Реклама
Следващият апел не е към родителите, а към онези от нас, които създават медийно съдържание. Вероятно рядко си даваме сметка с колко стереотипи на ежедневна база се срещаме при досега си с реклама, таргетирани по пол видеа и публикации, дори политически кампании. В зряла възраст много от нас вече са развили достатъчно критична мисъл и разделителна способност, че да подхождат скептично към алфа-мъжкарски, домакински, фатално-женски, лошо-момчешки и всякакви други презумптивни послания или безумни наративи. Например нещо елементарно – това, че се приема как жените са непременно епилирани навсякъде от врата надолу, но при мъжете има нещо погрешно това да е така. Жената иска гладки крака, мъжът – гъста брада. Жената непременно иска да се отърве от целулита, мъжът се нуждае от добавки за растеж и трупане на мускулна маса. Точка, няма друга естетика, няма други желания. Така ли? И защо? Децата обаче няма да си зададат този въпрос „защо“ и ще приемат дадено очакване към себе си за обвързващо изискване, или пък ще се почувстват потиснати от несъгласието си с него или факта, че не отговарят на него. За съжаление, и при най-доброто си желание, семейството няма как да отглежда детето си под похлупак и то да не се сблъсква с медийно влияние. Затова е от изключително в създаването на такова съдържание да се влагат повече мисъл и емпатия и по-малко стереотипи и клишета. Има свят отвъд клишетата.
Презумпции
Когато си общуваме с дете, е препоръчително да опитаме да не му налагаме своите представи за живота като даденост. Например: да не питаме едно момиченце коя е най-добрата му приятелка (не е задължително най-добрите приятели да са от същия пол), кое момченце си харесва от детската градина (може все още да не изпитва романтични стремежи, или да не си харесва точно момченце, а и да не е така, това е тъп и засрамващ въпрос, когато е зададен от възрастен човек), колко деца иска да си има, като порасне, на колко години иска да се омъжи (напълно в реда на нещата е да не е решила, че иска тези неща, особено когато е на четири, и, да, има право на по-дръзки мечти, както и да вземе сама решение, а не да ѝ се налага като приоритет по рождение), коя ѝ е любимата Дисни принцеса (може да има любим пират), помага ли много на мама вкъщи (може да помага на тате).
Резултатът от един такъв, както виждате, изключително лесен за изпълнение възпитателен модел не следва да е израстването на някакво безполово поколение и далеч не е задължително то да има нещо общо с човешката сексуалност. Напротив, то отива отвъд пола и сексуалността и ни помага да бъдем себе си независимо от тях, да развием максималния си потенциал, да останем верни на себе си, да направим искрените си избори, да бъдем щастливи.
Вижте още:
Как да възпитаме концепция за съгласие у детето, без дори да споменем „секс“?
