„Всичко се случва с причина“ и други забранени коментари след спонтанен аборт

| от MamaMia |


Когато любим човек скърби, понякога може да е трудно да намерите точните думи, за да изразите подкрепата си. Това е особено валидно в отношението към близки, преживели спонтанен аборт. Хората често казват грешни неща, дори несъзнателно, защото нежеланото прекъсване на бременността често не се обсъжда открито, остава тема табу. Колкото и необичайно да е да се говори за това, това е много често срещано преживяване. Около 15% от бременностите завършват със спонтанен аборт, тоест спонтанна загуба на плода преди 20-та седмица от бременността. Възможно е това да се случи дори преди жената да научи, че е бременна, и затова 15% може би звучи висока пропорция – понякога не само ние, но дори и самата бременна жена не научава какво се е случило. Други пъти е необходима медицинска намеса, когато се установи, че бременността е нежизнеспособна.

Независимо дали спонтанният аборт е настъпил естествено, несъзнателно или с медицинска помощ, той може да бъде опустошителен за жените, които го преживяват. Често е съпроводен с незаслужени чувства на вина и срам. Някои хора дори смятат, че скръбта на жените, преживели спонтанен аборт е пресилена, защото никога не са виждали бебето си, и прехвърлят това свое отношение върху самите жени.

Почти винаги спонтанните аборти се случват без вина на родителите и няма обективна причина за вина и срам. Въпреки това, преживяването им понякога е непосилно трудно. Някои жени дълго време отказват да участват в разговори на тема бебета, да посещават погачи, кръщенета и бебешки партита, дори да присъстват на събирания с деца до 3-годишна възраст, или да канят хора с децата им на собствените си празници. Отстрани това изглежда доста екстремно, но е тяхно право да преживяват скръбта си по начин, който усещат като безопасен и удачен.

Ако се е случило на ваша близка, сигурно се чудите как да се държите с нея – не върви да я разпитвате, не върви и да се отнасяте с нея, все едно не се е случило абсолютно нищо. Нито да сложите печална физиономия, нито да поддържате изкуствена веселост, която едва ли не изисквате и от нея. От подкрепа се нуждае и бащата – той може да не е претъпрял физически спонтанния аборт, но прекъсването на бременността касае и него като родител не по-малко.

Да, като при всяко друго общуване, при подкрепата след спонтанен аборт, има правилни и грешни стратегии.

Най-много би допринесло цялостно дестигматизиране и нормализиране на темата. 

Въпреки че спонтанните аборти са изключително чести, за тях обичайно се говори шепнешком. Ако изобщо се говори. Според Световната здравна организация, много жени съобщават, че независимо от своята култура, образование или възпитание, техните приятели и семейство не искат да говорят за загубата и стратегията им е по-скоро да сменят темата. Това мълчание често може да доведе до стигматизиран възглед за загубата на бременност, карайки тези, които са преживели спонтанен аборт, да се чувстват съвсем сами, докато обработват скръбта. Клиничният психолог д-р Джесика Зукър обсъжда изследване, което показва, че повечето жени признават да изпитват чувство на срам, самообвинение и вина след загуба на бременност. Дори хора с подкрепящи партньори и семейства, които скърбят заедно с тях, имат проблеми с физическата и психическата тежест, причинена от загубата на бременност. Не е прието да се пита човек за преживяванията му около аборта, но всъщност този човек може би иска да говори и тази проява на дискретност и учтивост реално го наранява повече. Когато утешавате някой, който наскоро е претърпял спонтанен аборт, насърчавайте го да споделя открито и слушайте със състрадание, без да давате оценки.

„Всичко се случва с причина“ и „сигурно така е за добро“ са коментари, които ТРЯБВА да избягвате.

Те може да са добронамерени, но давате ли си сметка колко отвратително звучат на човека, който преживява личната си загуба? Не бихте му ги казали при смърт на близък човек, нали?

Други подобни коментари, които омаловажават и дискредитират преживяванията на жената, са „винаги можеш да опиташ пак“, „млада си, следващия път ще се получи“, „поне се случи още в началото“, „поне още не бяхте измислили име за бебето“, „даже не знаехте пола“, „кой знае колко хора даже не разбират за толкова ранен аборт“, „поне ви казаха, че няма да има проблем пак да забременееш“. Родителите тъгуват за текущата си загуба – тя е легитимна, истинска и важна за тях. А коментарите с „поне еди-си какво“ не само омаловажават преживяваната скръб, но и могат да създадат безпокойство по отношение на следваща бременност, защото ще наведат човек на мисъл, която може и да не му е хрумвала – че всъщност е възможно и занапред да има проблем със зачеването или с износването на плода. Намесването на съдбата, „божа работа“ или късмета в разговора също е по-добре да се избягва, освен ако не сте убедени с абсолютна сигурност, че човекът насреща е изключително духовен и философски настроен и лично за себе си се справя с негативни преживявания през сходни наративи. Иначе те може да прозвучат все едно въпросната съдба го наказва за нещо или все едно вие одобрявате случилото се. Не го и отнасяйте към своя собствен опит и виждания – преживяванията на всички ни са различни.

Бъдете до близките си, без да се поставяте на мястото им. 

За много родители, които преживяват спонтанен аборт, скръбта се поражда не само от загубата на плода, но и изобщо на бъдещето, което са си представяли и са чертали пред себе си. Подбирайте думите си внимателно, бъдете тихи и изслушващи, отворени да чуете, не толкова да съветвате. Вербализирайте подкрепата си кратко, ясно, невдусмислено и безпристрастно. Д-р Джесика Зукър препоръчва просто да кажете нещо елементарно като например „съжалявам за загубата ти, до теб съм за всичко, от което имаш нужда“. Съчувствайте на опечалените, като изразявате любовта си към тях и им напомняйте да бъдат нежни и търпеливи със себе си, докато се лекуват. Изпращането на цветя или малък символичен подарък е внимателен начин да покажете, че мислите за тях. Спонтанните аборти засягат хората физически и психически, така че опитайте да предложите помощ при домакинска работа или ежедневни задачи. Обаче питайте, преди да действате самосиндикално. Може да се окаже, че и най-милият жест не е точно това, от което човекът се нуждае в случая. Дори и да помислите какво бихте искали вие на негово място, може същото да не важи и за него. И помнете: Скръбта няма определена времева линия, така че бъдете търпеливи, докато вашият любим човек се справя със скръбта си.

Вижте още:

(Не)приятелските „съвети“, които имаме нужда никога, ама никога да не чуваме