Хипоактивното разстройство на сексуалното желание, известно още като HSDD или като хипосексуалност, е клинична диагноза, която може да бъде поставена, ако човек не е чувствал никакво сексуално желание в продължение на шест или повече месеца. Диагнозата се използва само за жени и има отделно, но напълно идентично състояние, известно като разстройство на мъжкото хипоактивно сексуално желание.
На практика, хипосексуалност е обратното на хиперсексуалност.
Хипосексуалният човек не мисли за секс изобщо, докато хиперсексуалният е непрекъснато обесебен от такива помисли и фантазии.
Често хипосексуалността се бърка с форма на сексуална идентичност, но тя не е такава, а спада към разстройствата от сексуален характер. Тя представлява биологичен феномен, при който човек не иска да се занимава с никакви дейности от сексуално естество и този факт го тревожи. Проявлението му при здрав човек може да се породи от редица различни по естеството си причини – от хормонална терапия, базирана на засилена употреба на естроген, до история на сексуално насилие.
Стрес, тревожност и житейски проблеми са едни от най-честите причини.
Проучванията показват значителна връзка между стреса и тревожността и сексуалната дисфункция.
Добре известно е, че причината за стреса намалява либидото ви и от своя страна доброт управление и намаляване на стреса може да помогне за запазване на сексуалното желание. Въпреки това, често животът ни хвърля в дълбокото и ни поставя в ситуации, които не се оправят с една проста медитация. В такива моменти е най-вероятно хипосексуалността да се промъкне в живота ни.
Могат да повлияят и някои видове медикаменти.
Освен споменатата хормонална терапия, някои антидепресанти могат да намалят драстично сексуалното желание. Има начини да намалите въздействието на сексуалната дисфункция, причинена от антидепресанти, като например намаляване на дозата или изпробване на други техни аналози сред лекарствата. Антиаепилетиците, медикаментите срещу хиперактивност, антипсихотиците и антиандрогените също могат да окажат негативно влияние.
В други случа обаче, именно лекарствата могат да помогнат да се освободим от хипосексуалността. Както знаем, с напредването на възрастта нашето либидо има тенденция да спада. Това има смисъл от биологична гледна точка, тъй като ние сме по-малко склонни да станем родители на деца в по-напреднала възраст, но не е приятно за нас. Хормоните, отговорни за нашето сексуално желание, като тестостерон, естествено намаляват с възрастта. При жени в менопауза други полови хормони като естроген и прогестерон също спадат. Това може да се случи и на някои хора в по-млада възраст. Във всички тези случаи състоянието може да се регулира с назначена от лекар терапия.
Проблемите със самооценката ни също водят до загуба на сексуално желание.
Ако човек не се чувства комфортно в тялото си, това разбираемо може да доведе до отвращение от интимността или поне нежелание за такава. Независимо дали се борите с външния вид и тялото си, защото не се чувствате красиви, или изпитвате дисфория и не чувствате, че физическото ви тяло съответства на пола ви, и двата проблема могат да доведат до хипосексуалност.
Може би най-екстремната и неприятна от всички причини е преживяното сексуално насилие.
Синдромът на травма от изнасилване е форма на посттравматично разстройство, която се появява след сексуално насилие. Въпреки че може да се преодолее в рамките на седмици от някои хора, за други може да продължи с години – тук всичко е много индивидуално. Не е необходимо човек да е бил изнасилен според законовата дефиниция за това престъпление (а и тя варира в различните държави), за да реагира тялото му травматично. Синдромът може да накара човек да не желае да се свързва интимно с други хора по никакъв начин и дори несексуалната физическа близост може да задейства механизъм на отвращение. Психотерапията може да бъде много ефективна, за да помогне на човек да продължи и да води здравословен сексуален живот след сексуално насилие.
Как се отличава хипоактивното разстройсво на сексуалното желание от някои сексуалности?
По-нагоре споменахме, че хипосексуалността често се смесва с някои различни сексуалности, най-вече с асексуалността. Как обаче да отличим феномена от нея? Асексуалността е една от сексуалните идентичности. Асексуалният човек рядко или никога не изпитва сексуално желание и влечение към други хора. Асексуалните хора често откриват своята сексуалност още в ранна възраст и тя може да остане такава през целия им живот. Асексуалните хора могат да водят много щастлив живот и могат да бъдат напълно доволни да не изпитват сексуално желание. При тях дискомфортът може да се дължи най-вече на социален натиск, че трябва да бъдат като другите.
Хипосексуалнсотта обаче клинична диагноза, която обикновено смущава засегнатия от нея, защото не е естественото му състояние, и може да бъде смекчена с лечение. Това не е идентичност и хипосексуалният човек може да се окаже много разстроен и притеснен от липсата на сексуално желание и привличане към другите. За разлика от него, асексуалният човек е напълно окей с идеята да не проявява никакво сексуално поведение и не прави секс изобщо. Хипосексуалният все още може да изпитва привличане и интерес към другите, но не иска да се ангажира интимно с тях и това му пречи.
Друга идентичност, с която хипосексуалността се бърка, е така наречената сива сексуалност.
Тя е различна от асексуалността по това, че асексуалният човек рядко или никога не изпитва сексуално желание към другите, докато сивосексуалният човек изпитва сексуално желание от време на време. Сивосексуалният човек има намалено количество сексуално желание, но не се идентифицира като асексуален, защото понякога все па го изпитва. Той също може да бъде напълно доволен от своето ниво и честота на желание и да живее пълноценен живот. И асексуалността, и сивата сексуалност са начини, по които човек се идентифицира независимо от външни обстоятелства, докато хипосексуалността се причинява предимно от външни обстоятелства и може да се лекува с различни методи. Понякога би могла включително и да премине от само себе си, но е за предпочитане човек да не разчита и да не се надява само на това, ако състоянието му действително го тревожи и пречи на хармоничния му личен живот. В тези случаи е препоръчителна комбинация от медикаментозна терапия и психична подкрепа.
Вижте още:
Демисексуалните – абе, на тези не им ли викахме „нормални“ преди?
