На Гергьовден, преди няколко години, един мой любим писател, именик на този ден, беше качил в социалните мрежи рисунка с моливи, създадена от малката му дъщеря по повод празника. На нея бяха изобразени свети Георги и змеят, но не в обичайната позиция – героят побеждава, а змеят лежи под копитата на коня му прободен и сразен, с разширени от ужас очи. Не, змеят и Георги са заедно, усмихнати, в слънчев ден, хванати ръка за крило, приятели.
Видяното ме накара да се размисля над идеите за храбростта и за победата. Нещо, за което често мисля и до днес, а дойде ли Гергьовден – непременно.
Един от първите подаръци, които получих за жилището си, когато станах студент, беше икона на свети Георги. Подариха ми я баба и дядо, аз си я избрах, нали е победоносец. Бях пълна с амбициозни идеи – да бъда първенец във випуска си, да започна много престижна работа, да се „бия с лошите“ в качеството си на бъдещ юрист, да побеждавам, да припечелвам добре, да будя възхищение. Иконата още е вкъщи, други са само мечтите ми.
С времето, прекарано в правния факултет, човек бавно и трудно разбира, че „око за око, зъб за зъб“ не е изкуство на доброто и справедливото, а битката на юриста не е битка с лошите и не е битка за слава, а борба със съществуването на зло, при която победата е неговото изкореняване от обществото. Не санкцията, а превенцията, превъзпитанието, солидарността са смисълът от правото – в противен случай, след дъжд качулка и сто тояги са малко, а и те изпращат грешното послание, че в крайна сметка принудата все пак е отговорът, послание, подписано и подпечатано от нас, борците на доброто и справедливото. Последната цел на наказателното право е да няма нужда от него.
Същата тази разлика е и разликата между Стария завет и Новия, на чисто концептуално ниво, за чието разбиране не е нужно да сме религиозни.
Това е разликата между Бога баща със сурова ръка, който отмъщава и наказва за неподчинението на непокорния човек, забравил своята подчинена позиция, и Бога син – онзи, който дава втората си риза на ближния и обръща другата буза, обича всички, защото, знае ли човек, може и да няма кой друг да ги обича, а чуждите грехове изкупува с едничкото, което му принадлежи и се намира в неговата власт – със себе си. Синовете идват на света, за да продължат и надскочат бащите си.
Разликата между санкцията и превенцията, разликата между Стария завет и Новия е и разликата между свети Георги от иконата и онзи от детската рисунка. Единият, който пробожда змея враг с копието си, и другият, който опитомява змея и го превръща в приятел, кани го „с нас по пътя да върви“, както се пееше в българския превод на мултинационалната гергьовска песен.
Снощи, в навечерието на Гергьовден, с моя най-добър приятел пием по бира в Царската градинка и, както обикновено си говорим за живота.
Отнякъде дочувам химна, ехти заря, а по мен за миг преминава неприятна смразяваща тръпка – условен рефлекс, който придобих в последните години, откакто националните ни символи, като химна, знамето, народните ни танци, носиите и шевиците ни, тъпаните и празниците ни, бяха присвоени от шумни групи хора за пропагандни цели, сведени до тесния смисъл да се използват като бойно оръжие срещу видими и невидими „врагове“: други хора, други народи, други култури, други политики, другомислещи, Другите. (Същите други, с които всеки ден съжителстваме под едно Слънце и имаме повече общо, отколкото различия, защото в края на деня всички искаме да се приберем у дома, на топло, в мир, да бъдем обичани, да бъдем приети.) Този път греша, след секунда се сещам, че това е обичайната заря за предстоящия Ден на храбростта.
Наблизо до нас едно четиригодишно момченце вглъбено в играта си гони кестен по алеите и се залива от смях вече близо час, а моят приятел ми разказва за свой съсед и познат от детството – начетен човек с хиляди страници зад гърба, обаче начумерен, обиден, сърдит на света, и на модерните ценности, на злия Запад, на продажните си сънародници, на джендърите, на световната конспирация, на рептилите, на чиповете… Човекът обича бойни спортове, възхищава се на сериала „Бригада“, на любимия БГ мутропокойник Васил Илиев, изобщо на историите за момчето от квартала, обикновеното момче без баща, което пораства и отива да печели големите пари, прецаква с груба сила света, който според него го е прецакал по рождение. Лесен ролеви модел, достъпен. При него не ти се налага да се бориш със змейовете вътре в себе си и да ги опитомяваш, нито да прощаваш на онези, които не са те обичали, нито всеки ден да си задаваш непосилно трудни въпроси, защото светът ти е бинарен – има добро и лошо, бяло и черно, вярно и грешно, тебе и Другите.
Ако избереш да мислиш така, този избор е едноразов, едноактен, не изисква прекомерни усилия. Направиш ли го, оттам нататък е лесно да превърнеш всичко, от страховете си до народните си песни, в свое оръжие, в копие. И трудно има връщане назад, освен ако някой не ти подаде ръка, че да те върне.
Когато бях дете, веднъж, веднъж сред много пъти, се скарах с баба си. Бях огорчена, а баща ми каза „Недей да ѝ се сърдиш, в живота си човек постоянно трябва да избира дали иска да бъде прав, или иска да бъде щастлив, и тя често забравя кой от тези избори е верният“. По-лесно е да забравяш това. По-лесно е да си мъченик, да си герой в своята собствена епика и митология, отколкото да си човек, обикновен човек, приятел. Избере ли така за себе си, човек постепенно забравя каква мъдрост и наслада носят детските рисунки и играта на кестени. Забравя, че любов е да обичаш другите, както те имат нужда да бъдат обичани, а не да искаш да са такива, каквито ти имаш нужда от тях.
Научава се да казва „ще те набия, че да знам за какво ревеш“. А може просто да попита. И да ти избърше сълзите. Няма по-голяма и по-проста храброст от тази.
Вижте още:
„Мислиш за войната като момиче!“
