Какво мислите за терапевтите? Не са ли ви малко на кантар с хомеопатията, чакрите, астрологията, баенето против уроки, гледането на кафе, хвърлянето на бял боб? Ако детето ви страда от продължително безсъние, ще го заведете ли? Ами ако не се храни? А ако изпитва затруднения в общуването с други деца? А ако участва в сбивания още в началното училище? А вие ще отидете ли, ако вечерната ви рутина включва една бутилка вино, изпита в собствената ви компания? А ако ваш приятел се опитва да преживее насилствена връзка или загуба на близък, ще го насочите ли да потърси съдействие, или ще кажете „ще мине, дай да си говорим за нещо по-весело“? Ще разкажете ли за опита си с терапията в компания, пред приятели? Не, надали, освен ако те не се престрашат да ви споделят първи. Ами че нали иначе ще ви помислят за слаби и за луди. Стегнете се.
Психичното здраве у нас е масово известно най-вече като лигавщина, гевезелък и нямане на работа. Грижата за него пък попада в категориите „я се стегни“, „стига глупости“, „просто се усмихни и се дръж като голям човек“, „боят ти е бил малко навремето“ или „баба ти едно време все по терапевти е ходила“. Иначе казано, подценява се, независимо дали става дума за депресия, за хранителни разстройства, за форми на зависимост, за проблеми с концентрацията, за тревожност, агресия, посттравматично стресово разстройство, или просто за нужда от помощ в навигирането в отношението към себе си и във връзките с важните за нас хора, в което всъщност няма нищо просто.
Вижте още: Когато „Стегни се и се усмихни!“ не е достатъчно
В резултат на подобно мислене обществото ни възпитава хора, които вярват, че трябва да се срамуват от проблемите си, да ги крият под килима, да се пазят да не разбере някой друг, че нещо с тях не е наред и не са изпълнили всички фиктивни критерии за „успех“, независимо как се чувстват от това. Обвиняват себе си за негативните си преживявания и травматичния си опит. Живеят със страха „какво ще кажат другите“, ако научат срамните им тайни. Избягват да се погрижат за себе си, защото това е проява на егоизъм. Избягват и да потърсят професионална помощ – тя е за „лудите“, както все още наричаме хората с психични заболявания. А и се срамуват да разкажат искрено за проблемите си дори и пред професионалист, приемат го сякаш отиват да му дадат повод на един непознат човек да клюкарства зад гърба им след работа.
Това мислене ражда нещастни и комплексирани хора, задълбочава съществуващите им проблеми, създава нови.
А нещастните хора не умеят да са добри с другите, защото на първо място не са добри за самите себе си. И така се въртим в омагьосан кръг.
После се чудим, когато научим статистиката за домашно насилие у нас, за битови престъпления, за прояви на агресия между ученици; не ѝ вярваме, по същия начин, по който не сме вярвали, че проблемът на някой наш близък човек не е истински и не се нуждае от намеса, че той ще се стегне и ще се оправи сам. Не можем да повярваме на очите си, когато четем коментари н непознати, изпъстрени с призиви към агресия, с тотална липса на емпатия, същата тази емпатия, която избягваме да проявяваме и намираме за глезотия. Също като превенцията – тя е теоретична постановка на учебниците по криминология, но пък пост фактум, когато лошото е станало, е време за наказанията. Еееех, наказанията… Наказанията за всички онези, за които има репортажи с учудени съседи, които обясняват как той, да му се не надяваш, изглеждаше добро момче и винаги поздравяваше. Време и за чуденето и цъкането с език как нямаше кой да предвиди, пък да направи нещо, пък да предотврати случилото се.
Вижте още: „Чак пък всяка трета да е пострадала от насилие…“
Когато говорим за помощ пък обикновено визираме споделянето на проблемите ни с близки хора – членове на семейството ни или пък наши приятели. Макар доверието между близки да е безценно, този подход няма как да даде желаните резултати по най-малко две причини. От една страна, хората, които са до нас, няма как да погледнат проблема ни напълно безпристрастно, да си дадат нужната дистанция и да ни помогнат самите ние да погледнем случващото се в перспектива. Трудно е за тях да се абстрахират от това, което искат за нас или от нас, от отношенията ни едни с други. Освен това, прекомерното споделяне може да се окаже твърде натоварващо, дори непосилно за този, на когото се налага непрекъснато да го търпи. Както и да го вкара в осъдителен режим – ти сам си си виновен за всички проблеми, приятелю, независимо дали ти посягаш, или на теб ти посягат, независимо
Всъщност близките хора не са нито наши съдници, нито наши кошчета за душевни отпадъци.
Невъзможно е да очакваме от тях магическо разрешени на въпросите ни – не че и терапевтът ще ни го даде, но ще ни насочи как да го потърсим в себе си. А и обичните ни не притежават професионалната експертиза да преценят кога изходът от един проблем надскача възможностите на разговора и работата със себе си и прераства в болестно състояние, за което ще бъде нужна и адекватна медицинска намеса.
Да, вярно, баба ти не е ходила все по терапевти. Мислела е как да облече децата си и какво да сложи на масата. Сигурно не е разсъждавала много и над личностното развитие и щастието. Сигурно половината от комплексите и проблемите на вашите идват от нея, заедно с нагласата, че това не са неща, за които трябва да се говори, а от тях пък надничат твоите. Колко всъщност изобщо знаем за баба си? Затваряла е компоти и лютеница, правела е вкусни мекици, гледала е „Робинята Изаура“. И е създала един такъв странен свят, в който хем вече можем да си позволим да се питаме щастливи ли сме и добре ли сме, хем ни е срам да го направим. А всъщност колко пъти попита баба си дали тя е била щастлива?
Вижте още:
Депресия е, дори и да не прилича на това
