Макар войната между Русия и Украйна да започна съвсем, съвсем скоро (всъщност, само гледайки календара осъзнавам, че са минали по-малко от три седмици – всяко ново развитие по въпроса идва неочаквано, но и някак твърде бавно, сякаш чакам дни наред…), редица страни и техните народи взеха решения, с които да покажат своята подкрепа към Украйна.
Това се случва на всяко ниво и трескаво следях как ще се развие. През последните дни Виенската филхармония и „Карнеги хол“ отмениха концертите на приближения до Владимир Путин диригент Валерий Гергиев и на пианиста Денис Мацуев, който поддържа официалната политика на Русия, и това ми даде малко топлина и надежда. След това обаче, се разбра, например и че филхармонията в Загреб няма да изпълнява Чайковски в полза на Украйна, и…
Пьотър Илич Чайковски е руснак и това е всичко. Той обаче е роден, живял и починал няколко десетилетия преди създаването на СССР. Умира пред 1893г., докато официалното формиране на СССР е 1922г., а размириците започват няколко години преди това. Това означава, че Чайковски никога не е писал музика в полза на режима. Единствената му „вина“ е неговата националност.
Тук идва моментът да разкажа за друг композитор, отново руснак, който живее по времето на режима и на пръв поглед, когато научим, че има симфония, наречена „Ленинградска“ (Симфония №7), би било лесно да го заклеймим като поддръжник на СССР, на зверствата на режима и прочее.
Но…
Този композитор се нарича Дмитрий Шостакович. Един от най-брилянтните за мен композитори, който, смея да твърдя, е станал такъв въпреки режима. Премиерата на първата му симфония се случва когато той е едва на 19 години (1925 г.), а с една от оперите му, „Лейди Макбет от Мценска околия (Катерина Измайлова)“, успява да привлече погледа на Сталин. Но не и по добрия начин.
Всъщност, поставянето ѝ през 1934 г. съвпада с първата „чистка“ на Сталин.
По това време освен политически врагове, мнозина учени, режисьори, музиканти, композитори, хора на културата са били жертви на режима. И въпреки, че операта е била приета с възторг и в Москва, и в тогавашния Ленинград, след 2 години, през 1936г., става причина за началото на опитите на режима в СССР да смачка и дори убие Шостакович. Точно два дни са били нужни, за да излезе рецензия във в. „Правда“ (неподписана, но се твърди, че автор е самият Сталин), която обвинява едва 20-годишния композитор, че неговото произведение съдържа буржоазни елементи, вместо да въпъщава „истинското“ изкуство, което хората искали.
И така, този абсолютен гений е бил принуден да посвети симфонии на Партията. В опит да оцелее. Писал е много музика, която не е изпълнявана до смъртта на Сталин. Произведенията му са били забранени. Професорската му титла е отнета и той е бил уволнен. Той и семейството му са били в постоянна опасност да бъдат „изчезнати“, заличени – дали откарани в лагер, или убити…
Това не е единственият такъв пример, разбира се. Брилянтният виолончелист и диригент Мстислав Ростропович, чиито записи са били забранени в даден момент. Роденият в Русия контрабасист, композитор и диригент Сергей „Сърдж“ Кусевицки, чийто контрабасов репертоар се изпълнява по цял свят, редици други изпълнители, композитори, писатели и поети, списъкът е километричен.
И нека попитам: трябва ли да ги отбягваме единствено поради тяхната националност?
Културата, изкуството, това са неща, които имат едновременно всичко общо и нищо общо с политика, религия, убеждения. Те слабо се влияят от националност, а събития (прекрасни или катастрофални) могат просто да вдъхновят тяхното създаване. Смея да твърдя, че в човешката история виждаме отново и отново, че изкуството и културата просъществува независимо, а понякога и в опозиция на случващото се. Те могат да бъдат смачкани, но не и унищожени. Те просто Са. И истински брилянтните неща остават, независимо чии са.
И така, редно ли е да затворим очи за изкуството, просто защото създателят му е, в този случай, руснак? Произведения, признати за гениални, за красиви, за емоционални, да биват отхвърлени в следствие на място на раждане? Тук дори не засягам темата с времето. Аз лично искрено се съмнявам, че Чайковски например би подкрепил случващото се в момента, ако беше сред нас сега.
Дълго (и въпреки това кратко) описвах как националността и подкрепата към управлението са две много, много различни неща. Русия не е президентът си, а ако е, то тогава руският народ не е Русия. И ако руският народ не е Русия, нужно ли е да си „го връщаме“? Загреб не е тук, но решението на Загребската филхармония може да се повтори. Чайковски не е всеки с руско гражданство, но може да стане.
Може би обобщението, което мога да дам е следното: Изкуството е изкуство над националността, а човекът е човек спрямо действията и посланията си, а не съобразно паспорта си.
*Яна Кельова е професионален музикант и преподава на деца. Определя себе си като неконформист. Започва пътя си с пиано, но открива, че нейната голяма любов е контрабасът. Вярва във възможността на всеки човек да допринесе за обществото си със своите умения и ценностната си система, стига да иска да направи това.
Вижте още:
