12 април
Закуска:
1 обик. бисквита – 49 ккал
1 ч. чай (без захар) – 3 ккал
Обяд:
1 парче круша (от компот!) – ? ккал
Слънчогледови семки (30 г) – 163 ккал
Вечеря:
Кората от едно парче пица – около 20 kкал
4 репички – 16 ккал
Общо: приб. 250-260 ккал
13 aприл
Закуска:
2/3 банан – 50 ккал
1 ч. кафе (без захар) – 2 ккал
Обяд:
Като вчера
Вечеря:
10 пържени картофа
8 черни маслини
Зелена салата с лук (30 г)
Общо: 50000000 калории!! Аз съм прасе!!!
Това е откъс от дневника на една анорексичка.
От моя дневник от 93-а година.
Изрових тетрадката от архивите заради днешната тема. Всъщност не е само една, много тетрадки са от този период, на страниците на които живее някаква странна, неспокойна, неудовлетворена, болезнено слаба личност, за която, ако не знаех, че съм аз, никога нямаше да предположа, че споделяме еднакво ДНК и ЕГН.
Anorexia nervosa отдавна вече не е необяснимото хранително/психическо разстройство, което, прикрито като коварен таен агент, бавно, но сигурно лишава от килограми, а в много случаи и от живот!, млади момичета и жени по целия свят. Е, и мъже, но процентът им е нищожен в сравнение с женския контингент, който засяга. В медиите и даже на билбордове се популяризираха тъжните истории и стряскашите фотографии на неуспели да се преборят със заболяването, написаха се автобиографии, направиха се филми…
И въпреки това на заболяването продължава да се гледа с лека мнителност, насмешка дори.
Не веднъж и два пъти съм чувала да казват по адрес на някой анорексик: „Не се харесвала в огледалото и затова не искала да яде! Манекенка ли ще ми става, каква!? Ако съм ѝ майка, като ще ѝ врътна два шамара на тая лигла, на бърза ръка ще прояде!“
Да, ама ако ставаше с тоя метод, нямаше да прекарам година и половина в ада на анорексията, понеже майка определено я биваше да плющи здрави шамари, от които после ушите ти звънят по два дни!
Когато печелиш, не знаеш какво губиш
В тийнейджърските си години бях дебело дете. Е не точно от тия, които не могат да си видят стъпалата от шкембето, но с достатъчно излишни кила, че да приличам на Хъмпти-Дъмпти. И как не, когато любимата ми следобедна закуска беше сандвич с пържени картофи между две филии хляб, дебело намазани с масло!
Почнах да отслабвам след един фифти-фифти облог с Господ (или по-скоро със собствената си суеверност) през 1990-а. Казах му така: „Ако направиш германците най-после световни шампиони по футбол след двата поредни загубени финала през 82-а и 86-а, заклевам се, ще се откажа от най-любимото си нещо – месото.“ Те пък взеха, че спечелиха първенството, което, разбира се, беше ура, ура, ура за мен. И понеже Той спази неговата част от договора, трябваше и аз да спазя своята, иначе не исках даже да си представям каква наказателна акция ме чакаше. Бях изчела отгоре-отгоре Стария завет и ми беше ясно, че Той се е доказал нееднократно в измислянето на ужасяащи мъчения както за отделни хора, така и за цели народи. Исках ли да ме изгризят до кокал щръклици? Не. Исках ли да се покрия с гнойни циреи? Изобщо даже.
И така от раз приключих с луканките и пържените кюфтенца. Да ви кажа честно, изобщо не ми беше трудно да се придържам към вегетарианството и в това отношение май бях от малкото късметлии, които променят рязко хранителния си режим и не страдат от това. Нямаше опити за оскверняване витрини на месарници, нямаше cheating days, нямаше и еротични сънища, в които сочни печени пилета волно прехвърчаха от тава на тава. Вече бях вегетарианка и това може и да звучеше мега тъпо на времето, но на мен си ми звучеше гордо и модерно.
Въпреки че продължавах да хапвам щедри порции пържени картофи, меденки и „целувки“, през следващите 12 месеца отслабнах с пет-шест килограма. И ми хареса! Като си пристягах роклите с колан, вече не се губеше в сланинестите гънки на корема ми, а като карах колело, задната гума не се спихваше толкова често както преди. Казах си, егати, сигурно може и още!
И можеше.
От вегетарианската диета постепенно махнах всичко сладко, мазно и пържено и прибавих спорт. Ударни дози всеки ден. Сутрин ставах преди всички и пробягвах няколко дължини на алеята покрай реката. Ако времето не позволяваше да съм навън, изкачвах на бегом по 2, 3, 4 пъти стълбите на осеметажния ни блок. Спирах, чак когато усещах, че ще повърна или пък някоя разчорлена, гневна съседка не се покажеше на вратата да ме пита дали асансьорът не работи, та ѝ тропам вече от 20 минути на главата.
По време на джогинга обикновено минавах през една пекарна и купувах банички за закуска на нашите. Не и за себе си. За мен имаше миниатюрен крекер, гарниран с парче краставица. Само 45 калории. Изпитвах някакво необяснимо злорадо задоволство, че превъзходно ги превъзхождам с моя авангарден начин на живот. Защото, докато семейството ми безразсъдно лепеше тесто и животински мазнини по телата си, аз се превръщах в Сидхарта, в едно духовно и телесно по-висше създание, което е успяло да надмогне презряната плътска нужда да приема храна, за да си доставя удоволствие.
Когато осъзнах, че за мен гладуването се е превърнало в ултимативното удоволствие, вече не мислех за нищо друго освен за това как да продължам да си го доставям.
Ти си толкова силен, колкото си по-слаб
Звучи като оксиморон, обаче не е. Една от най-яките хватки на анорексията, с която тя те държи в позиция „партер“, е измамното чувство, че ти всъщност печелиш играта. Успява да ти втълпи, че щом имаш власт върху биологичните си импулси, какъвто е този за храна, значи имаш и върху живота си. А властта, както знаем от суровите уроци на живота, е опияняващ наркотик, който те изстрелва към небето по-силно от всяка амфетка. Наркоманите си приличаме по това, че си мислим, че държим нещата под контрол, което обаче изобщо не е така. И рано или късно положението скръцва.
За мен положението скръцна, когато теглото ми падна под 30 килограма. Ставите на краката и ръцете ми изпъкнаха като тези на накацаните с грамадни мухи гладуващи африкански деца с издути като мяхове коремчета и черепи като на извънземни. Погледът ми се изцъкли. Менструацията ми спря. Косата ми оредя. Гърдите ми се спажуриха и заприличаха на копчета за ръкавели. Кожата на ръцете ми се покри с мъх.
Но продължавах да си повтарям: „Може и още!“
И можеше.
Храната беше противникът. Гладът беше нирвана, беше победата. Като тази на германския отбор на Световното. И като всяка друга победа те облича във власт, защото си се доказал по-силен от противника си – пък макар този противник да си самият ти.
Следва продължение.
Вижте още:
Страх и омраза в кухнята: всички хранителни разстройства, как да ги познаем и защо си ги причиняваме
