Знаете ли вица за свекървата и тефтерчето? Една млада жена се омъжила, родил ѝ се син, всичко супер, нали, обаче свекървата започнала адски много да ѝ се меси, да я учи кое как да прави за бебето, как да си възпитава детето, как да го гледа. На жената ѝ било много мъчно от това, плакала, тръшкала се тайно и накрая си обещала: ще си записва всичко в едно тефтерче. Защото не искала така да се чувства един ден бъдещата съпруга на сина ѝ. Не искала самата тя да бъде като свекървата си, да постъпва така гадно. Минали години, момчето възмъжало, довело си любима, оженили се, родило им се дете. И ето че жената започнала да се меси на снахата си, кое как да прави и т.н. Но един ден си спомнила за тефтерчето. Поровила, намерила го, отворила го и чела, чела, чела. Накрая затворила тефтерчето и твърдо си казала: „Свекървата е била права!“.
Та и ние, всички, май сме така. Едно време, като сме били деца, ни е било гадно от много неща, които сега налагаме на децата си. И тук нямам предвид забележките за слагането на всичко в устата, прекаляването с екраните или галенето на непознати животни. А ето тези 7 изисквания и нареждания:
„Изяж си го/всичко!“
Можете ли да си спомните най-гадното нещо, което не обичахте да ядете като дете? Кое беше то? За мен – ориз, грис и мазно месо. Караха ли ви насила? Заплашваха ли ви родителите и лелките в градината, че ако не си го изядете няма ставане, няма детско, или просто ще ви го изсипят във врата? Можете ли да си представите, че е напълно възможно дори нещо, което на вас ви е любимо сега, за детето ви да е отврат, нищо че на теория то е много полезно? Трябва да им повярваме, защото май понякога наистина им е толкова противно да продължават да се хранят с това точно нещо, че им е като най-ужасното наказание. Колко пък да е полезно да се яде полезна храна, ако е насила (било то и замаскирано с подкупване – за десерт или за детско) и с чувство за отвращение! А ако изискваме от детето да си изяде всичко, т.е. да продължи да се храни, когато вече е сито, после може да се наложи да го отучваме да яде, без да е гладно (и да го караме да спортува).
„Извини се!“
На кого са му притрябвали кухи, неистински извинения. Или казани с такъв тон, сякаш думите са „Яааа сиии… гледай работата“. По-важното е не да принудим детето да се извини, когато (ние смятаме, че) е сгрешило. А да му обясним защо. Пък то, като съвсем нормално човешко същество (да, такова е!), макар и неопитно, вероятно ще почувства необходимостта да го направи само. И извинението ще е истинско.
Вижте още: „Веднага да се извиниш на леличката!“
„Бъди послушен!“
„Послушен“ е опасна и вредна дума за децата. Опитвам се да използвам фразата „Нека да се разбираме“, но често ми се изплъзва „Не слушаш!“, „Ще ме слушаш ли?“ и подобни. Обичайно детето разбира тази фраза просто като изискване за подчинение. Понякога едва ли схваща защо трябва да постъпи по определен начин, но много добре усеща какво очаква от него родителят и просто го изпълнява, за да е доволен възрастният от него. И ето ни – нелегална домашна казарма, в която малко или повече пречупваме детето. Преувеличавам ли? Не знам. Но, струва ми се, има опасност след години вместо уверен и самостоятелен човек да се окаже свит и несправящ се с живота.
Вижте още: Да пречупим опърничавото дете… или направо да го счупим
„Иди за всеки случай да пишкаш“
Това като че ли го казваме повече за наше удобство. Защото на децата често им се допишква в неподходящи моменти навън. Е, да, ама да не би да е полезно за бъбреци и пикочен мехур да си стиска урината. Не, не е. Обаче може би е добра идея да заменим тази фраза с „Пишка ли ти се?“. Все пак всеки човек (или човече) най-добре си знае дали му се ходи до тоалетна или не.
„Не ми отговаряй!“
Защо пък да не ни отговарят децата? Може да имат какво да кажат или дори понякога да са по-прави от нас, родителите и изобщо възрастните. А уважението няма общо с мълчанието и задължителното прекланяне на главица. Вижте последните изречения при „Бъди послушен!“.
„Не плачи, ти си мъж!“
Ударило се, мъчно му е – и плаче. Нищо, че е момче. Ами нека си реве, иначе само му отричаме чувствата и го учим да ги потиска. А момчето, като порасне, ще плаща на психотерапевт, за да се учи да ги изразява (и това е по-добрият сценарий). По-смислено е да кажем „Уф, боли те…“ или „Много ти е мъчно“ – утвърдителни фрази, като начин да покажем, че разпознаваме и приемаме емоцията му. Така, обещавам ви, плачът по-лесно ще се успокои, защото детето ще се почувства добре. Иначе е поредният начин, натрапен от нас, големите, чрез който го дресираме да „върви“ против тялото и усещанията си.
„Облечи се още по-дебело, студено е!“
Понеже детето не разбира какво е студено и какво е топло? Или понеже на нас, родителите, вече одръртяващи хорица със забавено кръвообращение, ни е по-некомфортно на студено (спрямо едно време) и смятаме, че и за децата трябва да е така? Пак бих предложил вместо това да им зададем подсещащ въпрос – „Студено ли ти е?“. Иначе им натрапваме усещането на нашето тяло върху тях или просто ги тормозим с нашите притеснения. Децата си усещат много добре дали имат нужда от още дрехи, спокойно! Нека им помагаме да познават по-добре тялото си, а не да им притъпяваме чувствителността за него.
Вижте още: 5 оправдания, типични за бащите на момчета
