Разводът е сред най-трудните и болезнени решения в живота на възрастните, особено ако двойката има деца. За майчинския сайт CafeMom, фрийленс авторката Кети Смит разказва собствената си болезнена история за развод. Докато живее в брак, в който вече няма любов, тя взема трудното решение да се разведе и да приеме факта, че ще трябва да упражнява споделено родителство над трите си деца. Защо това е толкова болезнено? Ето нейната история:
С бившия ми съпруг престанахме да сме влюбени един в друг много преди бракът ни да приключи. Продължавахме да се хващаме за всичко, което можехме – бяхме страхотни приятели, обичахме децата си много и рядко се карахме.
Сексуалният ни живот приключи някъде около седмата година на брака ни и нощем лежах будна, копнеейки да се почувствам отново привлечена сексуално към него. Именно този клин между нас най-накрая ни раздели.
Той беше прекалено зает с работата си, а аз поех всички домакински задължения и се грижех за трите ни деца. Ние буквално живеехме отделни животи и в края на деня нямах никакви останали сили за него и той го знаеше. Между нас имаше нулев контакт и започнахме да се възмущаваме и да се обвиняваме един друг за нещастието си.
След като той ми призна, че има едномесечна афера с колежка – нещо което го объркваше – желанието му „да работим по въпроса“ ме възпрепятства да го напусна.
Няколко седмици след като той ми го каза, бях при моята гинеколожка и избухнах в плач на кушетката. Еднократната хартия попи сълзите ми и тя ми каза: „Нямаш представа колко много жени идват тук и ми казват, че вече не се чувстват привлечени от съпруга си и че сексуалният им живот практически не съществува. Много от тях имат извънбрачни връзки и на много от тях са им изневерили. Това е толкова разпространено, че може да ви отдалечи един от друг, или пък може след 20 години да се върнете към този момент и да видите, че единствено е било просто като неравност по пътя“.
Исках това, всичко това, да се окаже точно такова – просто неравност по пътя.
Знаех, че не съм влюбена в съпруга си повече, знаех, че не искам да правя секс с него и че се борихме да променим тази ситуация в продължение на шест години, без успех.
Причината да остана в това положение толкова дълго бяха децата ми.
Сега знам, че онова, от което се нуждаят децата, са щастливи родители и то е по-важно, отколкото родителите да са заедно. Голяма част от мен го знаеше и тогава, но въпреки това се задържах заради тях.
Не исках техните животи да се объркат.
Не исках да минават дни или пък празници, без да ги виждам. Мисълта, че баща им ще продължи напред и ще се среща с някоя друга не ме тревожеше, но да не спим заедно под един покрив всяка нощ? Това ме разбиваше. И все още продължава да ме разбива четири години по-късно.
Децата ми имат страхотна връзка с баща си. Ние сме чудесни разделени родители. Те се приспособиха точно толкова добре, колкото децата могат да се приспособяват към големите житейски промени. И съм благодарна за всичко това.
Но пет години по-късно все още има дни, в които си мисля, че трябваше да положа повече усилия да се задържим заедно. Никога не съм си мислила, че животът ми ще бъде такъв – да споделям родителството над децата си – те са тийнейджъри и все още ми изглежда неестествено да ги оставям с баща им през половината от времето.
Напрягам се, когато дъщеря ми каже, че единствено иска да остане у дома, защото й е трудно да ходи нагоре-надолу.
Мразя, когато се объркват къде ще ходят и с кого ще бъдат, когато се променя графика ни. Обвинявам себе си силно за това, че престанах да обичам баща им, защото ако не го бях направила, всичко щеше да бъде наред и щяхме да бъдем под един покрив всяка нощ и децата ми нямаше да ме питат къде ще прекарат Деня на благодарността тази година.
Никога не съм имала намерение да ги наранявам, но трябваше да се разведем, защото ги наранявахме, оставайки женени.
Никога не съм имала намерение да ги наранявам, но знам, че бяха започнали да виждат знаците на раздялата.
Никога не съм имала намерение да ги наранявам, но знаех, че оставайки в брака си, в крайна сметка ще ги нараним повече.
Никога не съм имала намерение да ги наранявам, но трябваше да тръгнем по различни пътища, за да можем да им осигурим най-добрия възможен живот…
Вижте още:
