Хората – и мъжете, и жените – са интересен вид. В ежедневието си те се стремят да избягват опасностите, да осигурят на себе си и на семейството си спокойно и сигурно съществуване, но в същото време с готовност предизвикват съдбата и рискуват.
Някои рискуват в бизнеса, други – в отношенията си с околните, а има и такива, които докосват границите и буквално рискуват физическото си съществуване.
Всъщност, няма голяма разлика между това да скачаш с бънджи и да забавиш до последния момент даден проект – мозъкът и тялото ни реагират на рисковата ситуация по един и същи начин.
Всяка заплаха – реална или въображаема, физическа или социална, предизвиква естествен страх – своеобразен отговор на организма ни. В еволюционно отношение страхът дава шанс на организма да оцелее в опасна ситуация, затова не можем с лека ръка да го отхвърлим.
В днешно време нямаме същите страхове, каквито са имали нашите предци, но за сметка на това често се страхуваме от неща, които не са смъртоносни, например публични изказвания, закъснение за работа или изпит по правопис. Страхът все още ни помага безопасно да се ориентираме или да вземем решение в рискова ситуация.
Понеже сме различни, различна е и нашата склонност да се подлагаме на изпитания.
Страхът, който изпитваме, също е различен. Бързото шофиране, катеренето, скачането с парашут, изследването на пещери и пропасти, спускането по пълноводни реки, бойните спортове – това са само малка част от предизвикателствата, които „събуждат“ адреналина. Има хора, които могат да развият дори своеобразна зависимост към риска и онова невероятно чувство, което носи преодоляването на границите.
Известно е, че адреналинът, наричан още епинефрин, е в основата на странната любов, която някои хора изпитват към опасностите. Той помага на тялото да реагира по-бързо на стресори – кара сърцето да бие по-интензивно, увеличава притока на кръв към мозъка и мускулите и стимулира изпускането на захарни молекули, които да бъдат използвани за гориво при експлозивни движения в рамките на секунди.
Под въздействието на адреналина се разширяват въздушните канали на белите дробове и зеницата на окото, а метаболизмът в организма се променя, така че да се увеличат нивата на глюкоза в кръвта. Второстепенни системи, като имунната система и храносмилането се изключват, за да позволят повече енергия да отиде за спешна реакция. На физическо ниво тези промени се случват почти мигновено, в момента, в който мозъкът ни възприеме нещо като заплаха.
Учените са установили още, че сред хормоните, отделяни по време на плашещи ситуации, са допаминът, серотонинът и ендорфините, известни още като „хормони на щастието“. Причината да харесваме бързото шофиране или скалното катерене е именно в невероятния коктейл от адреналин, допамин и хормони, който тялото ни произвежда мигновено.
Разбира се, можем да предизвикаме отделяне на допамин и по друг начин – сексът и шоколадът са най-популярните начини.
Но защо някои от нас предпочитат опасностите?
„Екстремните спортове се превърнаха в световен феномен и в последните години сме свидетели на безпрецедентен интерес и ангажираност с тези дейности“, казва д -р Ерик Браймър, професор в Куинсландския технологичен университет и автор на изследване за мотивацията на екстремните спортисти.
Повечето любители на екстремните изживявания се затрудняват да формулират и определят чувството – както не може да се опише любовта, отбелязва той.
„Нашето изследване показа, че хората, които се занимават с екстремни спортове, са всичко друго, но не и безотговорни рискови лица, които се стремят към смъртта“, казва още професорът. „Те са високо обучени специалисти и личности с дълбоки познания за себе си, дейността, която извършват, и околната среда. Те искат да придобият опит, който да промени живота им и да го направи по-добър. Оказва се, че опасните преживявания всъщност потвърждават живота и потенциала за трансформация.“
Противно на разпространеното мнение, заниманието с екстремни спортове изисква много сериозна подготовка и отговорност и не е за хора, които се интересуват само от „тръпката“.
Екстремистите трябва да притежават и добри познания за собствените си физически и психологически възможности и ограничения, което е жизненоважно. Обръщането към екстремни занимания хвърля светлина върху това, какво означава да си човек – и на какво са способни човешките същества.
Женско или мъжко занимание са екстремните спортове?
„Не е зле за момиче“ е мотото на антарктическата експедиция на Аня Блача, по време на която 29-годишната германка достигна Южния полюс след 57 дни, 18 часа и 50 минути преход. В началото на 2020-а, сама и без никаква външна подкрепа, Блача изминава 1381 километра от ръба на континента до полюса на ски, дърпайки зад себе си шейната си с провизии, която първоначално тежи 100 килограма.
„Обикновено когато жена направи нещо такова, тя получава реакции от рода на „вероятно са ѝ помогнали“, „сигурно не е толкова трудно, колкото го описват“, „имала е късмет“. В допълнение я смятат за някаква мъжкарана или валкирия и се изненадват при срещата ни очи в очи“, споделя тя.
Въпреки, че все още преодоляването на граници се смята за „мъжко“ занимание, няма причина жените да не предизвикват себе си, а според учените, социалният и когнитивният опит, натрупани чрез преживяване на опасност, са от особено значение за личността. Те остават едни от най-трайните и ценни активи, придобити от срещата с екстремното.
Различни са наблюденията на инструкторката по кайт борд Джоузи Уест:
„Дайте на мъжа борд и две минути – и той ще се впусне в приключението. Момичета, са друга история – те искат да слушат, да гледат, да проверят отново и да предприемат стъпка чак когато са сигурни, че е безопасно. Ние, жените, сме емоционални, прекаляваме с мислите, имаме нужда от подробности… Но може би ни трябва само малко повече насърчение и подкрепа.“
Повечето човешки действия съдържат елемент на риск: когато правим първата си стъпка, рискуваме да паднем, когато пресичаме улицата, рискуваме да се спънем, когато ходим на среща, рискуваме да бъдем отхвърлени и наранени.
Човешките усилия за усъвършенстване и рискът са свързани.
Живеем в общество, в което финансовите, социалните и политическите рискове са ежедневие, а в същото време много хора жадуват за среща очи в очи с физическото предизвикателство, което поставя опасността на друго ниво.
Това, на което можем да се научим от тези хора, е как да се върнем към жаждата си за живот в неговата най-чиста, първична, опростена и остра форма – и въпреки страховете си.
Още от Диана Юсколова:
15 септември – денят на страшния съд
Живот с тийнейджър – постоянна буря в чаша вода
Теория на конспирацията за неваксинирани
Афганистан: страната на жените без лица
