На пръв поглед публичното оплакване на известни хора, които са починали наскоро, изглежда идиотско и дори в някакъв смисъл богохулно. Почти винаги, когато някой популярен човек си отиде, фейсбукът ми се пълни с хора, които описват как са го познавали, в каква светлина са го познавали и кога какво им е казал. Всичко това ми изглеждаше като някакво глуповато самохвалство на гърба на човека, който вече го няма.
Първият поглед обаче, както обикновено, не достига до същината на нещата.
Когато се появи новината за смъртта на Ваня Костова, веднага заваляха дежурните „Мъчно ми е, познавах я“ или „Не я познавах, но ми е мъчно“. Новинарските агенции побързаха първи да отразят новината, а хората, обичащи творчеството на „Фамилия Тоника“, моментално написаха по някой пост.
Този път обаче ми стана ясно защо хората коментират публично загубата на популярните личности.
Тяхната известност ги прави част от живота на много повече хора, отколкото е кръгът на непопулярните, „обикновените“ хора. И смъртта им е много по-лична за много по-широк обществен кръг. Загубата е повсеместна, дори когато не си познавал човека персонално.
Има и още нещо, свързано със смъртта на известните хора, което прави страданието за тях автентично: те са се вплели в личната ни история и са били част от живота ни, дори никога да не сме ги виждали на живо. И това прави скръбта по загубата им непосредствена и напълно истинна. Когато губим известен човек, с чието изкуство или присъствие сме израснали, губим и част от себе си, която се разпада някъде по каналите на вечността и пъзелът на живота ни остава с още едно парче по-малко. И още едно, и още едно.
Спомням си, че бях в шок, когато дойде новината, че е умрял Майкъл Джексън. Ама в какъв смисъл? Майкъл Джексън? Този, на чиято „Dirty Diana“ съм танцувала нелеп блус? Просто не звучи логично. Ама помните ли как танцува в „Thriller“? В какъв смисъл е умрял?
Три години по-късно си тръгна Уитни Хюстън и бях още по-шокирана. Жизнената, красива Уитни Хюстън, която завъртя главата на Кевин Костнър в „Бодигард“? Тази, чиято касетка въртях в сивото си касетофонче до спукване? Ама същата ли, чийто глас сякаш може да пробие атмосферата и да стигне до далечни планети?
Десет години след нея към същите далечни планети се отправи и Кийт Флинт от „The Prodigy“ и отново ме обзе неверие. Когато бях седми клас, ходихме на лагер в Иракли, където куфеехме на „Breathe“, рисувахме си с черна химикалка „татуировки“ на паяци, риби и жаби, мажехме си косите с червена спирала за коса (да, имаше такова нещо) и откривахме първите сексуални трепети на фона на „Smack my bitch up“. Вероятно има и по-подходящи песни, на които човек да се сблъска фронтално с ужаса на назряващата си сексуалност, но в средата на 90-те беше така. Гледала съм „The Prodigy“ два пъти в Бургас, имах списание „100% Prodigy“, а гласът на Кийт Флинт разцепва колата ми до ден-днешен. Той просто бе част от живота ми, независимо че не сме яли заедно баница с айрян в някоя неделна утрин и не сме се напивали един до друг.
Загубата на някой, с чиято музика или актьорски изпълнения си пораснал, е тежка и лична. Защото дори човекът да е бил тотален задник, той се е вписал в твоята история по специфичен начин и е останал там, отбелязвайки какъв си бил в точно този момент: като моментна снимка с Polaroid. Смъртта не може да промени това.
Но може да заличи реалната фигура, и го прави. С всяко заличаване на значим известен Друг от детството или младостта ни, те, детството и младостта ни, сякаш все повече се отдалечават от нас и все повече ни доближават до ония, същите далечни планети.
И това, че впоследствие понякога излиза информация, че човекът е бил педофил/некрофил/насилник/изрод – няма значение. Защото ти не си живял с човека, а с фантазма за него, с музиката за него, с филмите му, с картините му, с посланията му.
Има и друго: известните хора изглеждат по някакъв начин безсмъртни. Това, че гласовете им се чуват, че образите им се виждат, че всички ги познават, създава една вероятно несъзнавана илюзия, че те са вечни, че смъртта няма да ги достигне. Защото… как би могла? Особено ако са известни, богати, красиви и талантливи. Как би могла?
И все пак, тя ги достига. Тя достигна Робин Уилямс, Алая, Уитни, Майкъл, Ейми Уайнхаус, Пол Уокър, Британи Мърфи, Хийт Леджър, Мерилин Монро, Одри Хепбърн, Антъни Бурдейн, Тупак, Елизабет Тейлър, Джими Хендрикс, Кърт Кобейн, Джеймс Дийн, Дейвид Бауи, Боб Марли, Тери Пратчет и Дж. Р.Р.Толкин. Тя достигна Татяна Лолова, Стефан Данаилов, Тодор Колев, Стоянка Мутафова, Явор Захариев, Буги Барабата, Юлиан Вучков и Валери Петров.
Снощи достигна и Ваня Костова. Със светлото й присъствие и ангелския й глас. И ако ви е мъчно за нея, не се притеснявайте да пуснете в социалните мрежи някое видео с нейно участие или да споделите нейна песен или думи. Все пак, паметта е едно от малкото оръжия, с които разполагаме срещу смъртта и забравата, която тя влачи след себе си.
И сякаш няма нищо лошо да използваме тази памет, ако ще да е през модерния начин – през социалните мрежи, за да увековечим онзи, който си е тръгнал. Почивай в мир, Ваня! Любовта ни никога няма да е стара.
