Потапям се навътре. Надолу, надолу, навътре, надолу, към центъра, потапям се…тишина. Блажена тишина. Фокусирам вниманието си в точката между очите и слизам още по-надолу, където е тъмно, където е тихо, където съм аз. Тялото ми е отпуснато, мисля, че… ЗАСПА ЛИ ДЕТЕТО?
Бам. Нахална мисъл ме вади от тишината. Отварям очи, всички около мен на груповата медитация стоят в поза лотос и последните лъчи на априлското слънце играят по умиротворените им лица. Явно не правя нещо като хората. Потапям се отново. Надолу, навътре, навътре, надолу…отново към центъра, към пещерата на несъзнаваното, виждам страховете, сега ще ги стопя в огромната обич, която изпълва сърцето ми и всеки момент…ПИКАЕ МИ СЕ.
Пикае ми се и не мога да медитирам така. Какво ще стане ако пикочният ми мехур се взриви докато съм в медитативен транс? Ошо мълчи по въпроса. Трябва да стана и след малко да пробвам пак. Все пак не се намирам край река Ганг, където е все едно дали ще се напикаеш.
Уви, всички около мен очевидно се намират отвъд реалността и ме е страх, че ако стана и се разтропам с вратата или се спъна в някого в тъмницата, ще извадя групата и ще върна всички в света на вирусите, дъждовното време и тегавата политика.
Затова стискам и се опитвам отново да вляза навътре. След това отново излизам. Става ми студено, сещам се, че вкъщи няма нищо за вечеря, залива ме чувство за вина, после му тегля една майна, оттам се сещам за майка ми, гоня я от ума си, от което отново ме хваща чувство за вина, сритвам го, сещам се, че довечера трябва да пусна пералня, чувство за вина, че не се справям с немисленето, както и с прането, пак ми става студено, после топло, изниква спомен как се целувам с бившо гадже, ку-кууууууу, чувство за вина, откога не съм го виждала, хей, омъжена жена си, майка, а като си майка защо не си си при детето, опаааааа, чувство за вина, ПИКАЕ ми се…
Опитите ми за медитация вървят така. Със зигзагообразни движения и твърде съмнителен успех. Продължавам да опитвам обаче, защото ми се струва, че е важно.
Първите ми медитативни напъни се случиха в тийнейджърска възраст, когато лошите ми мисли се въртяха предимно около двете значими М на двайсетте: Момчета и Махмурлуци. Тогава си взех една аудио касетка, на която пишеше „йога нидра“ и се усамотих в стаята си след училище. Полегнах, завих се, за да съм сигурна, че ще заспя, и се концентрирах върху думите, които се нижеха една след друга без логична последователност и извикваха картини. Слънчева поляна. Морски бряг. Птица на жица. Синьо небе. Бяла роза. Пухкав козунак. САМОТЕН ГРОБ.
Последното автоматично ме изтръгна от безмисловния вакуум с ясната визуализация, която извика и която натисна паник бутона на детския ми страх от смъртта. Така се стреснах от тоя самотен гроб, че зарязах опитите за духовност със замаха, с който обичайно зарязвам всичко, което не върви съвършено гладко и без никакви усилия.
Сега, когато за жалост мрачните ми мисли се завихрят около всичко друго, но не и около хубави неща като Момчета и Махмурлуци, отново търся утеха в медитативната практика. И отново срещам затруднения.
Медитацията, противно на мнението на доста хора, не е „да си почиваш“, нито „да релаксираш“. Тя няма нищо общо с почивката, с релакса, с отпускането, с мускулната релаксация и със спа процедурите, както впрочем, и с удоволствието. Поне не в началото. Като началото може да продължи години. Някои хора се учат да медитират в продължение на десетилетия и това е нормално. Ако чуете, че някой е медитирал за първи път и е „успял“, считайте, че най-вероятно е заспал и е решил, че това е целта.
Само че не е. Идеята на медитацията е да се откъснеш от идентификацията с ума и да се научиш да притихваш, да притихваш в смирение, да бъдеш малък и слаб спокойно, да трансформираш страховете си, да ги оставиш да бъдат залети от нещо по-голямо от теб. Трудността идва от това, че умът всячески се съпротивлява на медитацията. Той ни бомбардира с мисли, емоции, страхове, зацикля, върти се, наводнява всичко със себе си и пречи на духа да остане в тихото и да се свърже с висшата си сила.
Такъв е той интелектът: сладък биберон-залъгалка, в който се вкопчваме в отчаянието на неврозата си, с вярата, че той никога няма да ни напусне. За разлика от, нали разбирате, родителите, работата, децата, приятелите, колите, вещите пр. Поне докато деменцията не нанесе опустошителния си удар, умът си е наш и винаги може да се хванем за него.
Медитацията е друго. Тя е пускането му да блуждае и отцепването на духа в едно пространство, до което рациото няма достъп. Пространство на божественото. А то отхвърля всички глупости, които минават през главата ни 60 секунди в минутата.
Така че медитацията е сериозна работа. Поне истинската, тази отвъд западното разбиране за медитация, което често е дрямка върху лилава постелка в лъскав салон. Или седене в поза лотос с изправен гръб и духовна физиономия в съвършено чиста стая с бодър фикус до стената.
През медитативните практики човек може да стигне до онази част от света, която често остава невидима в това, което телевизионните водещи и слабите копирайтъри наричат „забързано ежедневие“. А знаете какво казва лисицата от „Малкият принц“ за невидимото и сърцето.
Права е. Затова нито един опит за медитиране не е излишен. Дори когато минута след като сте влезли навътре, ви се допикае.
Още от Евелина Бонева:
Не съм много добра майка и мисля, че това е ОК
Детето ми обича повече баща си и не смятам, че е справедливо
Всичко е потенциален повод двегодишното да се тръшне
