Даниел Щайнер е писател и редактор на свободна практика от Британска Колумбия, Канада. Нейният личен живот изглежда перфектен – с едно-единствено изключение: тя изпитва чудовищен и трудно контролируем страх от бременност и раждане. Въпреки че е съвсем слабо изучено, нейното състояние не е непознато на терапевтите. От близо 20 години за този силен ужас от биологичната страна на износването има термин: токофобия.
Как изглежда ежедневието на жена, която получава паник атаки само при мисълта, че би могла да забременее? Даниел разказва историята си в много личен текст, публикуван в HuffPost:
“Много жени четат съобщенията за бременност и с нежност си спомнят за своите собствени изживявания или изпитват завист към бъдещата майка. Много жени виждат бъдеща майка и си представят сбъдната мечта. Много жени са привлечени силно от коремчето на бременна приятелка и често им се иска да го докоснат.
Аз не съм от тези жени.
Когато видя съобщение, че някоя е бременна, изпитвам трудно овладяна негативна реакция, свързана с непреодолимия ми ужас от спонтанни аборти, мъртвородени деца, инфекции и болести. Когато видя бъдеща майка, аз си представям непоносима болка, разкъсване, обилно кървене и писъци. Когато видя корем на бременна, инстинктът ми е да се оттегля, за да избегна каквато и да възможност да ме поканят да го докосна.
Изпитвам екстремен страх от бременността и раждането.
Не говоря единствено за нервите, които много жени изпитват по въпроса – не познавам жена, която да не изпитва поне минимална тревожност за това как тялото й ще се промени по време на бременността и всички онези неща, които биха могли да се объркат по време на раждането. Изглежда всеки е слушал една или две ужасяващи история, които са му се запечатали в главата.
Но онова, за което говоря, е тежък, изтощителен страх.
Разплаквам се дори при мисълта, че бих могла да забременея. Физически ми става лошо от идеята за тяло, което расте вътре в мен. Дори един ден закъснение на менструалния ми цикъл може да ми причини паник атака.
Работата е там, че не мразя децата. Напротив: винаги съм ги обичала и съм приемала измислиците им, и с радост съм поемала ролята на „чудовището“ или „принцесата“ или който герой трябва за пиеската. С удоволствие празнувам с приятелите и роднините, когато семейството им се увеличава, защото се вълнувам да ги видя като родители и обичам да прекарвам време с техните деца.
Така че какъв вид „чудовище“ съм, ако иначе съм напълно „нормално“ функциониращ възрастен, който обича децата, но мрази (не, презира, не – ужасен е от…, не – отвратен е от… – не, всички тези емоции са свързани) идеята лично да преживее бременността и раждането?
Аз съм човек, който страда от токофобия.
Токофобията е страх от бременност и раждане, който е толкова силен, че пречи на ежедневния живот и активно предотвратява шансовете да забременееш. Има два вида: първичната токофобия е страхът от бременност и раждане при жени, които никога не са забременявали или раждали. Вторичната токофобия се случва след като жената вече има дете и, може би заради травматична бременност или раждане, развива всеобхватен страх от повторно забременяване.
Аз имам първична токофобия. Никога не съм била – и никога няма да бъда – бременна.
Моят съпруг знаеше за този страх, когато се ожени за мен, и осъзнава, че никога няма да износя децата му. Нашият брак е стабилен вече осем години и колкото повече продължава, толкова по-перфектен става. Той ме обича изцяло, и аз него – също. Но токофобията е надвисналият, винаги присъстващ трети партньор в нашата спалня. Когато ние физически изразяваме любовта си, използваме минимум два вида противозачатъчни средства. И дори тогава затаявам дъха си цял месец, докато милостиво не ми дойде цикълът отново.
Разбира се, това е трудно в един брак. Често мило отблъсквам съпруга си настрани, защото по време на секс съм обхваната от ужаса „какво ще стане ако забременея?“
Моето нежелание да правя секс може да се усети от него като лично отхвърляне. Не го ли обичам? Не го ли намирам за атрактивен? Грешно ли прави нещата? Всички тези проблеми се наложи да обсъждаме с трудни и дълбоки разговори през годините, докато се борех с токофобията си.
Въпреки че тези разговори ни оставяха наранени и уязвими, те също така ни доведоха до близост, която, вярвам, беше от първостепенно значение за силата и оцеляването на нашия брак. Принуди ни да говорим редовно и ясно за усещанията си по въпроса – навик, който се оказа полезен и при други ситуации в общия ни живот и създаде дълбоко честна и смислена връзка.
Жените, които имат този непреодолим страх, обикновено не говорят за него, защото другите хора просто не ги разбират.
Моята токофобия ми причинява изключителен срам. Не мога да се идентифицирам със своите приятелки, които са бременни или се опитват да забременеят. Не мога да слушам историите за техните красиви раждания – или онези, които не са се стекли според планираното – и вероятно никога няма да мога.
Казвали са ми „я, се стегни“, „не бъди толкова себична“ и „просто си дай известно време“. Казват ми, че „биологичният ми часовник тиктака“. Жените ме уверяват, че „майчинските ми инстинкти ще се събудят“. Чувала съм и „с всеки изминал ден утробата ти ще започне да пулсира все повече и да се моли да носи бебе“. Тези коментари са безчувствени и болезнени и макар че знам, че често идват от страна на добронамерени хора, те ме карат да се чувствам, сякаш съм дефектна или съм по-малко жена.
Чувствала съм се така през целия си живот. Като дете играех на „сираче“, а не на „къща“, защото отказвах да се преструвам, че ще трябва да родя бебе. Идеята ме ужасяваше на 6 години и на 30 все още ме ужасява. Почти сигурна съм, че ще ме ужасява и през менопаузата. Това е основополагаща, вкоренена част от мен самата.
Но всъщност не знаех, че страхът ми си има име до преди няколко години, когато започнах да гледам телевизионен сериал, наречен „Повикайте акушерката“. Надявах се, че като се насиля да гледам тези истории за бременност, това ще премахне донякъде страха ми, но определено не го направи. И все пак попаднах на епизод, който разказваше за жена с вторична токофобия. Въпреки че фобията не е имала официално име до 2000 година, гласът зад кадър, който обясняваше симптомите на тази жена от средата на 20 век, звучеше така, все едно описва мен. Така че започнах да търся допълнително за фобията.
Въоръжена с новопридобито знание и терминология, отидох на доктор.
В този момент изпитвах и тежка обща тревожност в допълнение към страха, който имах цял живот. Моят доктор вярваше, че лекарствата, които ми бяха предписани да ми помогнат за лечение на общата тревожност, шяха също така да повлияят на симптомите на токофобията ми. Но въпреки че поставих под контрол своята ежедневна тревожност, страхът ми от бременност и раждане си остана все така силен, както винаги.
Но дори и терапията да може да помогне за някои аспекти на фобията ми, е почти невероятно някога да успея напълно да я преборя.
По тази причина, както и в името на психическото си здраве и общото ни сексуално здраве – и тъй като сме сигурни, че биологичните деца не са нещо, което желаем – моят съпруг и аз решихме, че е време да предприемем още по-категорична стъпка, за да мога завинаги да преборя със страховете си. Очакваме с нетърпение да си направим хистеректомия или вазектомия следващата година – макар че, да бъда честна, дори моят съпруг да премине през вазектомия, ще продължим да използваме и друга форма на защита, защото аз се боя прекалено много дори и от най-минималния шанс да забременея.
Може би ще бъда майка един ден. Но съвсем сигурно мога да ви кажа, че няма да родя свои биологични деца. И това е ОК.
След като се борих с този страх през целия си живот, сега бавно научавам, че макар да е голяма част от това, което съм аз, токофобията не е абсолютно цялата ми идентичност. Не съм по-малко жена заради нея.
Женствеността не е – и не бива да бъде – основана на нашите способности да раждаме деца, независимо от физическите, психическите, финансовите и личните причини, които имаме, за да не искаме биологични деца.
Да си жена е повече от това да използваш утробата си. Майчинството е повече от биология. А аз съм повече от своята токофобия“.
