На жив човек погрешно е издаден смъртен акт. Покойният приживе вече не е допуснат до работното си място, служебно му се печата некролог, издава се административен акт за събарянето на дома му. От гише на гише и от чиновник на чиновник, той безрезултатно опитва да докаже на бюрократичния апарат очевидния факт на своето съществуване. Но лицето е мъртво, другарю!
Към края на 90-те гледам филма на Михаил Мелтев и Свобода Бъчварова „Бързо, акуратно, окончателно“, може би първата българска аниутопия, в рубриката за наше кино „Понеделник осем и половина“ на тогавашния Канал 1. Запомних сюжета по-горе с изключителен ужас и много горчиво чувство. Добре, че е само филм. А само филм ли е?
Преди броени дни майка и дъщеря се самоубиват заедно в Стара Загора.
Приятен град, реновиран по европейски проекти. Самоубиват се, скачайки от седмия етаж на сградата, в която пребивават. Пост фактум, призракът на мизерните до степен на трагичен абсурд условия на обитаваното жилище, както и печалната история на двете жени, обиколи медиите в детайли, които можеха да бъдат спестени от респект към тях двете, но може би на нас не бива да ни бъдат спестявани. Знаете ли, докато семейството е живяло, тяхната история е била същата. Техните условия на живот са били същите. Но живите хора не правят хубави заглавия, не печелят четения, не събират импресии.
Кой носи отговорност? Социалното осигуряване ли е? Агенцията по заетостта ли е? ТЕЛК? Здравната система? Съседите? Познатите? Популистите? Неправителствените организации? Сорос ли е, Путин ли е, рептилите, джендърите и другите субекти на кликаеми заглавия ли са? Кой? Този въпрос си задаваме. От 2013-т насам си го задаваме с хаштаг, преди 1989-та си го задавахме шенпешком, а отговорът от Тайната вечеря насам остава все същият – „Нали не съм аз, Господи?“.
Ти си и не си ти.
Живеем в държава-оксиморон. Анархия в условията на многочислен, многостепенен, многоструващ бюрократичен апарат. Отговорности без отговорен субект. Задължения без съответстващи права. Спасяваме се поединично, за да не попаднем в колелата на държавната машина. И колкото повече се спасяваме поединично, толкова повече ни се налага да се спасяваме поединично.
Ако имаме съвременен национален герой, той би бил маргиналният човек. Дали ти ще бъдеш маргиналният човек е въпрос на руска рулетка – в какво семейство си роден, в кой град, в каква среда, в какво здраве, дали наоколо има подходящата аутсорсинг компания, на която да са нужни уменията ти по боравене с мишка, за да ти осигурят жизнен стандарт над средното за България и под средното за Европа? Ако имаш правилните отговори, оттам нататък вече си ти. Ако нямаш правилните отговори, шансовете ти са доста ниски. Защото попаднеш ли в маргиналната графа на държавния апарат, всичко свършва преждевременно. Никой не съществува в очите на системата, ако не познава правилните хора, не носи правилната възвръщаемост, не представлява правилната заплаха, не провокира правилния обществен интерес и няма под ръка правилната бланка.
А никога не си занесъл правилната бланка. Проверете на съседното гише. Откъде мога да взема нужната бланка? Елате утре. Здравейте, нося бланката. Срокът беше до вчера. Защо не ме уведомихте? Познаването на закона е Ваше задължение. Ще ме ориентирате ли към кого мога да се обърна за консултация? Тук не е информация. Идвам да взема полагаемата инвалидна количка за роднина. Не можа ли да дойде сам да си я вземе? Здравейте, искам да подам оплакване за домашно насилие, за кражба на документи, за жестоко отношение към животни, за склоняване към принудителен труд, за тормоз над дете. Попълнете формуляра. Само това ли? Имаме и друга работа, това ли е най-големият проблем? Кога мога да очаквам развитие? Обаждайте се да проверявате. Никой не вдига. Това не е наша работа. Идвам да проверя на място. Нямате пълномощно. Ето Ви пълномощно. Не е нотариално заверено. Никъде не пише, че трябва да е с нотариална заверка. Аз Ви казвам, че трябва да е с нотариална заверка. Не разполагаме с пари за нотариус. Попълнете формуляра. Отказвам да работя без осигуровки и трудов договор. Добре, следващият ще приеме.
Когато живееш в среда, където всяко нещо е проблем, всички проблеми, освен собственото ти оцеляване, стават маловажни.
Шахтите, по които тече ток, не са най-големият проблем, освен ако ти не стъпиш на такава шахта. Качеството на пътищата не е най-големият проблем, освен ако не пътува твой роднина. Приемът в детски градини не е най-големият проблем, ако нямаш дете, което не е прието. Медийната свобода, разделението на властите, политическото говорене, политическите обвързаности, административните бездействия, у(при)свояването на фондове, корупцията, незаконното строителство, електронното гласуване и видеонаблюдението на изборите, маргинализацията са абстрактни теми за хора, които днес са вечеряли и не се чудят ще платят ли тока.
Те не са най-големият проблем. Не са най-големият проблем и двете жени от Стара Загора.
Най-големият проблем е един: да си мълчиш и да си гледаш себе си, за да не се окажеш на тяхно място. Окажеш ли се на тяхно място, ще живееш сред хора, които си мълчат и си гледат себе си, за да не се окажат на твое място. Това ще бъде твоя работа и няма да е най-големият проблем, защото тук няма да е информация.
Разпространена заблуда е, че самоубийците не желаят да живеят повече, напротив. Взимайки това фатално решение, човекът зад него не вижда възможности. Всички врати са затворени. Всички шансове за изчерпани. Всички избори са безрезултатни. Никое гише не е информация.
Самоубийците не се отказват от живота, а минават през него с усещането, че животът се е отказал от тях. Пътят им свършва в задънена улица, преди да е приключил физически. И лицата са мъртви, другари!
Още от Лора Младенова:
Когато „Стегни се и се усмихни!“ не е достатъчно
Възможно ли е #НиеСъщо да имаме #МеТоо?
Системата ни убива. Прекрасно, но що е системата?
