1 юли – това беше датата, на която радостното за мен събитие – месечният цикъл, трябваше да ме сполети. Да, обаче дойде и 2-ри, и 3-ти, а него го нямаше. Та така до 9-и юли, когато вече с напрежение в стомаха и с приведена глава се запътих към аптеката, за да си купя тест за бременност.
Малко обстоятелства около мен, преди да продължа с историята: омъжена съм и имам две малки деца. Традиционно семейство сме, с нормални отношения, и двамата сме със стабилна работа.
Купих си теста, защото иначе съм „като часовник“ и ако „червената гостенка“ не е налична на конкретната дата, значи има проблем (случвало се е да закъснее поради друга медицинска причина, но това е отделна тема).
Наричам закъснението на месечния си цикъл проблем, защото ако тестът отчетеше две черти, това за мен нямаше да е радостно събитие, а повод за вземане на много тежко решение.
Може и да ме осъдите, но имам своите аргументи.
С тези две деца у дома лудницата е пълна и всяка минута от ежедневието ни е така разграфена, че просто няма къде да се вмести и бебе.
Разбира се, при нужда е ясно, че човек намира още възможности да даде от емоциите си, от силите си и от средствата си. И ние също бихме го направили вероятно, но това би било пряко сили. Не е съвсем невъзможно в схемата да се намести и хипотетично бебе, но тогава няма да говорим за „живот“, а за „оцеляване“.
И уточнявам: материалните ни средства покриват разходите за приличен живот, без да си позволяваме лукс и без да купуваме прекалено много. Всички дрехи, които децата могат да наследят едно от друго, се наследяват. Храната си приготвяме вкъщи и не ходим на ресторанти, децата ни нямат телефони, разполагаме с един автомобил и аз не шофирам. Водим едно дете на училище, друго на детска и след това хвърчим на работа, след която пък хвърчим да ги събираме обратно. Не пътуваме повече от веднъж годишно и то за море, избирайки най-евтиното възможно на българското Черноморие.
В тази схема вече се чувствам съвестно пред двете си деца, че единственото, което им предлагам, е един час вечер с тях, в който, честно казано, ми се иска да спя. Обяснението ми винаги е: „Ами мама и тате трябва да работят, за да имаме парички за…“ и някъде тук си давам сметка, че „имаме парички“ само за основните си нужди – храна и дрехи.
И за да не кажете, че съм меркантилна или пресметлива, ще конкретизирам, че просто заплатите ни не стигат, макар че и двамата с мъжа ми сме с висше образование и работите ни се водят престижни (все пак вече не съм сигурна по каква скала се определя това…)
Сами разбирате, че бебе в подобна ситуация не можем да си позволим.
Ясно е, че любовта се умножава по три, ако и децата са три. Но на тези две деца, които имаме, ние сме длъжни, да осигурим някакъв минимум – прилично образование и осигуряване на минималните материални нужди в днешното злобно време, в което децата се вълнуват от марки още преди да се научат да броят. И ми се иска все пак да не ги подлагаме на изпитанието да ги „отличават“ от другарчетата с това, че са със скъсани клинове.
Та така, когато от 1-ви до 9-и цикълът го нямаше, подобни тегави мисли и рационални сметки преминаха през главата ми. Точно затова и когато отидох в аптеката за тест, сърцето ми беше свито.
В крайна сметка на сутринта, когато реших да си направя теста, установих, че моята редовна „червена гостенка“ се е появила…
