Училището започнаи активира малко или повече родителските драми и тревоги, свързани с ученето, образованието и развитието на детето.
Изисквания, очаквания, домашни, уроци, упражнения, извънкласни. След 15 септември сякаш се засилва и напрежението върху нас, родителите, като училищните отговорности на децата в малките класове често стават споделени с мама и тате. И ако нещо не е както трябва с ученето на хлапето, някак сякаш и на нас ни се мръщи учителката, сякаш и ние не се справяме.
Така може неусетно да се увлечем в излишни драми. Наши си, родителски, преувеличени, пресилени и дори измислени. В желанието да бъдем по-добри родители много лесно успяваме сами да се филмираме и малко или повече като следствие рискуваме да си побъркаме собствените деца.
Целта обаче не е да се критикуваме. А малко да си помогнем. Ясно е, че едва ли може да има общовалидни решения за всеки родител и всеки частен случай. Да, разбира се, всяко дете е различно и всеки родител си знае най-добре какво е удачно за неговото.
И все пак нека да опитаме да се успокоим малко, ако може. Да ни е по-спокойно и лесно. И съответно да разхлабим леко примката от децата ни. Ето няколко от най-често срещаните притеснения и тревоги, свързани пряко или косвено с децата и ученето, и предложения за намаляването им:
„Ужас, детето ми не чете (достатъчно) книги!“
А можем просто да оставим детето на мира. Както и себе си. И да видим какво ще стане. Защото ако сте им чели книги, когато са били по-малки, сте направили достатъчно по този казус. Ако понякога са ви виждали с книга в ръка – също. А пък ако самите те не попаднат на интересно написана история, която да ги накара да се заинтригуват от книгата, да я зачетат и изчетат, едва ли карането насила е от полза. Когато решат пък да четат, нека да четат каквото си искат, не ги ограничавайте, не им налагайте избора и вкуса си, важно е да си избират сами книгите, дори и да не са в задължителния списък от училище.
„Ох, как да помогна на детето да си развива въображението?!“
Никак. И да бъдем спокойни с бездействието си по този въпрос. Нали знаем, че ако изобщо някой има въображение, това са децата? Всяко дете, на всяка възраст. И специалните усилия в тази посока изглеждат излишни. Както и специалните притеснения по темата.
„Боже, не смогва с домашните/уроците, как да му съдействам?!“
Като не го задължаваме насила да ги пише. Помислете, детето е едва на 6-7-8-9 години и пет дни в седмицата това, което му се случва е неизменно толкова изморително. Ранно ставане, веднага на училище, (после занималня?!), цял ден правила и дисциплина (не тичай в коридора!), оценяване, забележки да не мърда и говори в час, сравнения с други ученици, накрая се прибира изтощено психически (или пък преди да се прибере има и спорт, пиано, втори чужд език?!) и накрая вкъщи пак учене, сериозно?! Ако не искаме съвсем да ги отвратим от ученето, да оставим децата ни малко на мира, да си поиграят, да подивеят, да разтоварят стреса, да се наспят. Дори и с риск госпожата да ни мъмри, че сме пратили детето без домашно. Неграмотни учениците няма да останат, спокойно. Но малко милост към психиката им е нужна и то навреме. Децата в малките класове имат нужда от повече игра, скука, тичане, дивеене и блеене, отколкото от залягане над учебниците по 10 часа на ден насила.
„Оф, как да откъснем детето от телефона/таблета/телевизора?!“
Ами, недейте. Ще е достатъчно, ако сложим ограничения: примерно, два пъти седмично детско по телевизията, един час дневно игри на таблета или интернет на телефона (в зависимост и от възрастта), никога точно преди лягане. Иначе, признайте, малко е лицемерно и нечестно ние да сме почти нон стоп на телефона, но да казваме, че за детето е вредно и не може. Пък и тези устройства имат и своите плюсове, аха.
„Олеле, на детето му е скучно!“
Как да му уплътним времето, за да не затъпее?! Никак. Скуката е супер. (Прочетете по темата тук.)
„Мале, ами ако не излезе нещо от него, като порасне?!“
Е, да, ние си имаме нашите страхове. Ако нищо не излезе от детето, ако не се реализира, ако не е успешно – май ние, родителите, сме се провалили. Теоретично знаем, че не е така, но усещането си стои в нас. И понякога спускаме нашите проекции и очаквания върху детето, изискванията ни към него. Които всъщност са си към нас, свързани с това, което ние не сме успели и не сме могли.
Знаем, че децата не са наши проекти и е добре наистина да ги оставим малко на спокойствие. Няма да израстат тъпи и неграмотни. Може да се окаже, че се справят дори по-добре, отколкото си мислим. А ние, бащите и майките, ако наистина успеем да се успокоим поне малко откъм тези тревоги, и за децата ни ще е доста по-здравословно и полезно.
